Понякога най-важните разговори започват едва когато намалим звука и оставим думите да имат собствен пулс. Срещата ми с Яп Робен е от тези – без ефекти, без предварително написани морални уроци. „Контури на един живот“ (изд. „ICU“, преводач Мария Енчева) се появи на български и заедно с него влезе и една особена тишина: такава, която не прикрива, а настоява да чуеш. В нея има срам и гняв, но и грижа, която не се рекламира.
Книгите на Робен рядко „играят“ на висок тон. Те поставят героите в пространства, където изборите не са между добро и зло, а между различни форми на отговорност и последствия. Интересува ни как се пише за това, което обществото настоява да не назоваваме – за загубите без надгробни плочи, за любовите без право на легитимация, за грижите, които нараняват. И как преводът – като работа и като етика – пази точно този нюанс, без да го украсява.
Този разговор започна от един паметник за мъртвородени деца и стигна до въпроса какво значи „да помогнеш“ на друг човек, когато всички около него вече са решили кое е най-добро. По пътя минахме през масата в „стария дом“, която се оказва и в „новия“ – онези малки, но разкриващи грешки, които само добрият преводач улавя, за да бъде запазена истината на сцената. Говорихме и за кориците – за линиите и корените, които свързват невидимото: графична метафора, която случайно се оказва и авторово намерение.
Не вярвам в разговори, които „затварят темата“. Този я отваря малко по-широко – към нашата култура, към нашите мълчания, към нашия начин да назоваваме чуждата болка, без да я управляваме. Ако трябва да търсим мерната единица на емпатията, вероятно ще я намерим именно тук: в изреченията, които са достатъчно ясни, за да бъдат разбрани, и достатъчно деликатни, за да не осъждат.
С „Контури на един живот“ разчупвате една лична любовна история на фона на католическия морален климат на 60-те години в Нидерландия, където срамът и тишината моделират цели животи. Когато за първи път се срещнахте с архивни или устни свидетелства от онзи период, кой детайл – правило, фраза, дребен навик – кристализира за вас емоционалната температура на книгата?
За мен всичко започна, когато бях поет-лауреат. Тоест, бях нещо като „градския поет“ на моя град. И тогава ме помолиха да напиша стихотворение за деца, които са мъртвородени. Тоест те са били мъртви в момента на раждането. И не са били кръстени. Винаги са ги отнасяли веднага и са ги погребвали анонимно до гробището. В некръстена земя. И не са имали право да бъдат погребани в самото гробище. Помолиха ме да напиша стихотворение за това. Аз го написах и то беше за тяхната памет – за един паметник, направен 60 години по-късно. И аз бях там, паметникът беше открит, и после трябваше да прочета стихотворението си. Мислех, че ще дойдат няколко души – моите родители, организаторите, някой от гробищния парк. Но беше много оживено – 80–90 души се появиха, много жени, повечето тогава около 70-годишни. И беше много, много, много тихо.
Прочетох стихотворението си и след това церемонията свърши, но никой не си тръгна. Всички останаха. После отидохме за кафе в сградата там. И разбрах, че повечето от тях са сами. Бяха предимно жени, някои с мъжете си. Влязохме в залата и всички останаха малко мълчаливи. Но разговорите започнаха и аз поговорих с някои от тях. Помня една жена, която каза: „Докато четеше стихотворението, нищо не чух от него. Оглеждах се и си мислех: колко много сме били. Никога не съм знаела, че това, което преживяхме с нашето дете, е сполетяло толкова много от нас. И винаги съм се чувствала сама с това. Не съм говорила за него с децата си; мъжът ми дори не знае. Но сега знам – ние сме били толкова много и трябваше да мълчим.“ И чух много такива истории. Като тази на една жена: „Това ни се случи на мен и мъжа ми, с нашето дете. И мъжът ми го отнесе, след като се роди. Не знам дали беше момче или момиче. Постави го в кутия, малка кутия за обувки. И го занесе някъде, а никога не ми каза къде. И винаги когато питах, се стигаше до спор или скарване. А сега той почина. И знам, че никога няма да разбера къде е погребано нашето дете.“ Беше толкова болезнено.
Настръхнах. Всички тези истории останаха в мен. Прибрах се и записах някои от тях. Но си мислех: аз не съм жена. Аз съм мъж. Не съм на 82. Кой съм аз, че да напиша тази история? И все пак остана в мен през всички тези години. И през 2020 г. си казах: „Може би да опитам. Да напиша тази история.“ Защото мисля, че… Има нещо важно за мен в това да разбера. И също най-травматичното. Това не е книга за травмата за мен, но най-драматичното е, когато те принуждават да мълчиш… когато си принуден да мълчиш заради това. Ако можеш да говориш за него. Ако имаш възможност да погребеш детето си. Да знаеш къде е. Да говориш с хора за това. Дори тогава е достатъчно трудно. Но когато те принуждават да мълчиш – мисля, че това е най-травматичното. Трябва да избутваш част от тъгата си… И това все още го правим, струва ми се. То не е само историческа тема. Дори днес, когато някой има мъртвородено дете, по-добре да не се говори за това. Не е нещо, което да споменеш на купон.
И когато си гей – в някои ситуации все още е по-добре да мълчиш. Или да не го казваш. Така че мисля, че още имаме какво да постигаме в това отношение.
В книгата ви има силен католически контекст – кръщение или липсата му. Това трябва да се „преведе“ не само дума по дума, а като чувство – да се усети на различни езици. На английски работите отблизо с преводача Дейвид Дохърти и това помогна книгите ви да „пътуват“ много. На български срещате читатели през друг език, в друга култура през превода на Мария Енчева. Кой е образът или ритъмът, който просто отказва да мигрира ясно през езиците? И как работите с преводачите, за да намерите честни заместители, а не декоративни?
Винаги е много интересно да работя с преводачи. Те са хората, които строят мост между моите думи и читателя на друг език. Но работим много различно – с някои просто получавам книгата след публикуването и никога не сме в контакт. А с други работя отблизо.
Винаги разбирам, че преводачът е наистина добър, когато открива грешки в моята книга. В тази книга, например, на едно място Фрида се мести в дом за възрастни и посещава стария си дом със сина си – не знам дали сте го забелязали. И там има маса – трапезната маса. Но аз вече бях споменал трапезната маса в новата ѝ къща. Преводачът пита: „Как е възможно? Тя има две трапезни маси?“ И си казах: „О, не, забравил съм.“ Истински добрият преводач винаги намира такива грешки. Това е голямо облекчение. И задават интересни въпроси, защото има толкова много неща, които са трудни за превод. Или пък име. Помня за българския превод, че нямате „пощенска кутия в самата врата“ по същия начин както при нас. В Нидерландия имаме прорез във вратите за писма. Та у нас тя гледа „през пощенската кутия“, а понякога трябва да промениш нещо – да накараш героинята да отвори прозорец, например – само за да стигнеш до същността и да я запазиш по подходящ начин.
Нещо, което също се променя с езика, са кориците. В България „Afterlight“ излезе с много красива корица (дело на Стоян Атанасов от Konture Creative), а и самият превод на заглавието е различен – „Контури на един живот“. Това моделира очакването още преди първата страница. Българските издания придават нов визуален език на вашата проза – не само с корицата, а и с визуалните елементи вътре. Когато видяхте българската корица – или кориците на двете книги, преведени на български – и заглавията, какво разпознахте от собствената си книга? И какъв свеж ъгъл ви подсказа дизайнът, който ви изненада?
Много харесвам българските корици. Понякога получавам корици, които… не знам, не ми допадат особено. Затова съм много щастлив, че ICU имат наистина добри корици. Хареса ми как цветята „изникват“ и как линиите вървят и се свързват – това свързване имах предвид, докато пишех. Или по-скоро – осъзнах, благодарение на корицата, че съм го имал предвид, докато пишех. Като малък корен на растение, който се спуска много, много дълбоко – не знаеш накъде израства всичко, но има връзка с всичко останало. И така е и в книгата – навлиза навътре и в главите. Това ми хареса. Нещата, които виждаш отвън – или които се случват в живота на Фрида – се връщат много назад, но по много фин начин.
Ще ви върна към дебюта, който за съжаление още нямаме на български. Там „заклещвате“ героите на отдалечен остров, докато „Летният брат“ ги поставя в периферията на обществото, а по-късно „Контури на един живот“ ги води през десетилетия на неизказани чувства. Как възприемате „затвореността“ като двигател на повествованието – географска, социална, културна? И как възприемате „емоционалната“ затвореност като двигател? Кой тип затвореност ви плаши най-много като писател?
Историите, които ме интригуват, винаги съдържат някаква затвореност. Има затвореност във всичко – в начина, по който говорим, между влюбени, в семействата. Не знам защо предварително решавам да пиша за нещо – не е толкова ясно. И предварително не знам точно и за какво ще се окаже, че е книгата. Но си представям, че през деня по пътя си виждаш по десет истории, десет интересни неща. В края на деня помниш само една. След седмица имаш седем „добри истории“, но помниш може би две. След месец – за всяка седмица по две, но накрая си спомняш три. След година – от всички истории, които си видял, остават две-три, които са останали с теб, защото нещо резонира вътре. Все още не съм открил защо историите, които пиша, резонират толкова силно в мен. Но… харесвам да пиша. Това са истории, които не можеш да игнорираш. Те трябва да бъдат написани.
За мен това е вид изследване – на собствената ми емпатия или фантазия – защото има неща, които не разбирам. Например в „Летният брат“ исках да разбера как можеш да пишеш за герой, който не може да говори, който лежи в леглото, който няма диалог по никакъв начин. А в една книга ти трябват диалози, трябват ти думи. Как да пишеш без думи за някого? Исках да разбера. Повечето хора, когато видят човек с увреждане, го игнорират – не знаят как да се държат, не знаят какво този човек разбира или не. Не го разбирам – и неудобството кара хората да игнорират другия. Исках да пиша толкова деликатно, че читателят постепенно да открива дълбочината в другия човек и начина, по който можеш да общуваш с него.
Така че това е и изследване за самия мен – как да общуваш с някого, който не може да общува. И, струва ми се, е изследване и за читателите.
Освен поет, в началото сте били и театрален творец. Това ли ви дава способността да „сценографирате“ на страница – погледа, темпото, къде да „седне“ публиката (в случая читателят)? Когато човек чете книгите ви, има чувството, че седи в стаята с героите. Умишлено ли е? Така ли пишете?
Да – много се радвам, че го отбелязвате. Искам читателят наистина да бъде вътре, да почувства героя и… да няма „слоеве“ помежду ни. Когато пиша, не мисля в „глави“, а в сцени – „сега пиша нова сцена за…“. Диалозите са много важни за мен. Докато пиша, винаги говоря на глас пред лаптопа – сам със себе си – за да усетя ритъма. Защото мисля, че когато за читателя много неща остават малко „отворени“, той трябва да влезе сам, за да ги разбере. Не искам да попълвам всичко – искам да оставя отвореност, така че читателят все повече да участва.
Искам да се върнем още малко към „Летният брат“, не само към „Контури на един живот“. Международният прочит почти приканва за сравнение между култури. Случвало ли се е читатели от различни държави да „прочитат грешно“ по сходен начин един и същи герой или сцена – и какво ви казва това за културните филтри, през които минава историята?
Особено за „Летният брат“ – мисля, че прочитът беше съвсем различен. Но така е винаги, във всяка култура и страна прочитът е различен. В Обединеното кралство и САЩ повече го приемаха като книга за бедността – и по-рядко споменаваха темата за уврежданията; повече говореха за живота в бедност. В Нидерландия не беше така: там казваха, че книгата е за властта, за злоупотребата до известна степен, за нараняването – повече за социалното и за дисфункционалното семейство. В Египет, където бях миналата година и където книгата също излезе, повече читатели говореха за героя с увреждане – че са се почувствали „видени“. И читатели с увреждане споделяха, че са се почувствали забелязани, описани с уважение – не са изпитвали това преди, да бъдат централни герои в книга. Какво значи това за бъдещето – не знам. Бих искал да погледна в бъдещето, но не мога.
И накрая – срещате българските читатели в напрегнат момент за разговорите в Европа относно семейството, вярата и социалните грижи. Ако можехте да „промъкнете“ по един труден въпрос за отговорността – лична или институционална – в джоба на всеки български читател след „Контури на един живот“, кой би бил той и защо сега?
Ще е по-дълъг отговор, но ще стигна до въпроса. След като написах „Контури на един живот“, ми стана ясно какъв е ефектът, когато решаваш какво е по-добро за някой друг. В книгата „социалната арена“ или самата Фрида – всички около нея – решават кое е по-добро за нея. Тя е бременна, а родителите ѝ казват, че трябва да се омъжи за момчето от улицата – „той винаги те е харесвал; може би ще те вземе такава, бременна, и ще приеме детето за свое“. Църквата казва: „Можеш да отидеш в манастир, там да родиш, после детето да отиде в друго семейство.“ А Ото, нейният любовник, казва: „Направи аборт, ще ти помогна.“ Но никой не слуша какво иска тя самата. Всички имат решения, но не и нейното решение. Нейното решение е: „Помогнете ми – при моите условия.“
И това ми стана много ясно – че ние много често мислим, че помагаме, но помагаме при нашите условия. Когато, да кажем, пред теб има човек без дом и проси – ти можеш да кажеш: „Ще ти дам пари, освен ако си купиш наркотици – тогава не давам.“ Много хора ще кажат така: „Ако си купиш дрога, не.“ Но ако не му дадеш пари за наркотика, може би той ще ограби някого, защото му трябват тези пари. А това ще е травма за този, който е ограбен – нападнат, защото другият има нужда от парите. Та въпросът ми е: кога наистина помагаш на някого?
Това е чудесен въпрос и наистина трябва да мислим за него. Надявам се… Поне за мен това е въпрос, който продължава да ме занимава: кога наистина помагаш? При твоите условия ли – или при условията на другия? И можеш ли да решиш вместо някого кое са „добрите условия“? Наистина ли помагаш? Наистина ли помагаш – или просто помагаш на себе си да се чувстваш по-добър човек? Ние всички обичаме да бъдем „помагащи“. Но дали сме такива и при обстоятелства, които не ни харесват?
Излизам от разговора с усещането, че литературата не ни дава готови отговори, а по-точни неизвестни. В тях има дисциплина: да не говорим вместо другия, да не подменяме неговите условия с нашите, да не бързаме към „спасителни решения“. Има и отговорност: ако ще помагаме, нека е така, че човекът срещу нас да остане субект на собствената си история.
Понякога „контурите“ на един живот се виждат най-ясно именно в полумрака – тогава, когато езикът оставя пространство на мълчанието да свърши своята работа. Робен пише точно в тази зона: между оправданието и съчувствието, между паметта и забравата, между институциите и онова, което се случва въпреки тях. Да го четем бързо е почти невъзможно; да го четем бавно е вид уважение.
Поглеждам записките си и отчитам повече паузи, отколкото удивителни. Това, струва ми се, е най-точният комплимент за подобна литература. Тя не ни кара да изберем страна, а ни предлага да изберем вниманието – към езика, към човека, към последиците от нашите решения. След такива книги сме малко по-бавни в преценките си и това е добра новина.
Ако има въпрос, който да вземем със себе си, нека бъде простият и труден: кога наистина помагаме? При нашите условия или при условията на другия? Отговорът няма да се побере в едно интервю, нито в един роман. Но може да започне оттук – от готовността да слушаме по-дълго, отколкото говорим.
Можете да поръчате „Летният брат“ и „Контури на един живот“ от Ozone.bg.
