„Болеше, понеже бях хванат в капан сред труповете на невинни хора и техните екзекутори. Болеше, понеже знаех, че единственият въпрос, останал без отговор, е този на мен каква роля ще ми бъде отредена в тези истории и в чия история ще завърша накрая.“
Тази година ми върви на великолепни книги, като голяма част от тях са на тежки теми. Безкрайно трудно е да уловиш и опишеш всичко, през което подобно четиво те е накарало да преминеш. Имам чувството, че го споменавам във всяко едно мое ревю, но няма как да избягам от това. И тук стигаме до книгата, за която ще ви разкажа.
Още щом чух за издаването на „Югославия, моя страна“ (изд. „ICU“) от Горан Войнович, знаех, че трябва да я прочета. Че ще е комплексна, на моменти болезнена, че ще обърне исторически събития с хастара навън и ще покаже всички страни на кървавите етнически сблъсъци в Югославия. Но всъщност намерих много повече, заради което да заобичам втория роман на Войнович.
„Югославия, моя страна“ проследява войната и жестокостите през очите на Владан Бороевич. Животът му се преобръща с главата надолу, щом научава от интернет, че бащата, когото в продължение на седемнайсет години е смятал за мъртъв, в действителност е жив. И то не просто жив, а дезертьор в изгнание, който ще бъде изправен пред Хагския съд за извършените от него престъпления. Въпросите на Владан са много, болката – двойно по-голяма, и той иска отговори. Взема нелекото и инстинктивно решение, че ще тръгне да търси баща си – този от спомените му. В течение на пътуването си от град на град и от човек на човек обаче той разбира, че няма да му е толкова лесно.
Докато слушах госпожа Подлогар как повтаря до плюс минус безкрайност историята си, се питах учуден откъде произлиза необходимостта на хората да създават образа на уж перфектните си семейства и дали действително съществуват истински функционални семейства, или всички само се преструват, както се преструваха през целия си живот Душан и Мария.
Не съм компетентна относно случилото се през 90-те години в съседството на България, но имам бегла представа за зверствата в Югославия. За войната, за разделението, за смъртта. Горан Войнович успява с привидна лекота да хвърли светлина върху тези събития, ала ги представя през призмата на хората, които са минали през тях. Подходът му превръща книгата в една от най-запомнящите се, които прочетох тази година. Не можеш да се отърсиш от чувството, че държиш в ръце автобиография, а всички споделени от персонажите мисли звучат реалистично и разкриват различните измерения на преживяното.
Горан Войнович (снимка: Onaplus)
Историята се развива в две времеви сюжетни линии – съвременна, в която Владан търси баща си Неделко, и минала, в която животът му коренно се променя и поема в неочаквана посока. Изгубването на детството и разпадането на семейството му са описани умело, в унисон с разкъсването на страната. Сякаш двете паралелни драми са взаимносвързани и щом едното се срива, е едва ли не логично да повлече и другото след себе си. Беше ми трудно да не се поставя на мястото на героите, което ме доближи (разбира се, съвсем малко) до състоянието на духа им, безизходицата и болката им.
Последвалите години на Владан също не са лесни – връзката между него и майка му е разрушена завинаги, и то поради причини, които няма как да бъдат обяснени на едно дете. Вече порасналият герой си е осигурил някаква стабилност, но щом поема по пътя към баща си, спомените и повторното изживяване на същите чувства довеждат до разпадане на земята под краката му, а всичко изградено бива пренебрегнато в името на търсенето на отговори. Но колкото повече научава за непознатия, който е бил негов баща, толкова повече се разклащат основите на живота му.
Когато Душа най-накрая излезе от банята, тя не ме прегърна, понеже вече бях изтрил сълзите си и ги скрих завинаги от нея. По същия начин и аз сега не се обадих на Надя, за да продължим нашия разговор, а чаках на другия край на линията да изтрие сълзите си и да ги скрие от мен.
Романът доста умело преплита сериозния тон със сатирата, а понякога дори и с черния хумор. Звучи странно, но в нито един момент няма да забравите, че се намирате на Балканите. Както всички знаем, това е особена черта от характера на обитателите на тукашната територия. И като го споменах, нали сте чували приказката как на Балканите всеки (народ) мрази всеки? Въпрос на народопсихология и даже не съм сигурна дали някак може да се обори. В своята творба Войнович успява да покаже тази витаеща от дълги години неприязън между различните етноси благодарение на диалозите между героите. Описва я толкова естествено и просто, че вече ще добиете представа как и защо се е породила междусъседската вражда.
„Югославия, моя страна“ задава трудни въпроси, изправя читателя пред лични и културни проблеми и се опитва да обясни последиците от краха на една държава. Цветущият, изпъстрен с жаргон език прави героите пълнокръвни, а споменът за войната, за разрушеното детство и съсипаните съдби са само част от разглежданите мотиви, през които ще преминете. Роман, който ще ви покаже с какво трябва да живеят оцелелите от събитията през 90-те години в Югославия. Роман, който ще помните дълго.
Още две ревюта за книгата ще откриете в „Библиотеката“ и „Литературни разговори“.
Можете да вземете тази книга от Ozone.bg.
