Между Япония и България винаги е имало двупосочен интерес. Ако сме свикнали с идеята, че в общия случай американците например не знаят ние къде сме на картата, то в същото време любопитството на японците към нас ни е ласкаело. Колкото и да научаваме пък ние за техния бит и култура, толкова повече въпроси изникват, затова и книгите за Япония никога не са достатъчни. Поредицата на Юлияна Антонова-Мурата разкрива пред нас ежедневието, духа и деликатния филтър, през който хората от страната на изгряващото слънце гледат на света. Авторката живее от много години в Япония, така че вярваме на посланическата ѝ мисия да ни запознае с най-милите, красиви и заслужаващи вниманието ни разкази. Неслучайно, часове преди да споделим с вас това интервю Юлияна бе удостоена с отличието „Български посланик на културата 2021″ в едноименната кампания на БНР.
Книгите Ви са бестселъри и достигнат до наистина много читатели. Очаквахте ли такъв интерес в България към истории за японската култура и душевност, как си го обяснявате?
Обичам да слушам кратки и интересни истории, за които не си казвам: ”Aми, хубаво. E, и?“. Случките в разказите и на трите ми книги са всъщност част от моето ежедневие. Te ме намират, когато пътувам из Япония, дори и бидейки на най-малкия остров, един от всичките 683 на този красив архипелаг. Както и, разбира се, в космополитен Токио.
Не обичам да спя още от дете. Винаги си мисля, че нещо изключително важно ще мине покрай мен и аз ще го пропусна, докато спя. В една такава нощ споделих във Фейсбук случка – уж съвсем обикновена, но все се връщах към нея. На другия ден последва нова и така моите приятели от “Фейсбук семейството ми” започнаха да ме подканят за нова история от Япония, ако се забавя два-три дни. Те задават въпроси, аз отговарям с коментари или на лични. Не след дълго няколко души ме подканиха да събера кратките си разкази в книга. Не обърнах внимание и продължавах да слагам нови, докато един ден в коментари двама издатели ми написаха, че биха искали да издадат книга с тях. Бяха съвсем сериозни. В знак на уважение към героите от разказите и към моите читатели написах нови (повече от половината в книгата) и така тя бе издадена. Неочаквано за самата мен тя свърши за пет дни и последваха нови допечатки. Така първата ми книга “Моши моши, Япония” се появи на книжния пазар като отговор на молбата на моите приятели от Фейсбук. Интересът продължава и досега. Продължих със следващата – “Уки уки, Япония”, а после и с третата, която излезе през септември – “Сан сан, Япония”.
Как подбрахте заглавията на трилогията? Кое значение или внушение търсихте?
За мен като автор заглавието на книгата ми е най-важното – то води нататък всяка история след история. Заглавието “Моши моши” освен “ало” означава “Извинете, мога ли да Ви помогна с нещо?“, както и “Имате ли от нещо нужда? Мога ли да Ви бъда полезен с нещо?”. Възпитанието, честността, деликатността и вежливостта разкриваха пред очите ми живота в съвременна Япония. Хората някак естествено и непреднамерено ми помагаха и продължават да ми помагат ден след ден да се чувствам приятно сред тях. Тези истории са моите уроци по доброта и уважение и не могат никога да са ретро или захаросани – те водят хората напред, издигат човешкия дух над съмненията, тъмнината и омразата.
Втората книга – “Уки уки, Япония” – е за онова чудно чувство, когато човек подарява внимание и обич, когато дарява с радост и с усмивка другия, усещането за отърсване от страха и съмненията. За миговете, когато поднасяш своята лекота в сърцето. То е да се рееш в облаците, да си над страха и страданието, да летиш с усещане, че някой те харесва, че те обича. Това усещане е уки уки.
„Сан сан, Япония“ е онзи мек лъч, който гали сърцето, за да остави следа. Това е заглавието на третата ми книга, тя е посветена на любовта. Не тайнствената, не мечтаната, а онази – разпознаваемата, простичката, сърдечната, уловимата, видимата. Интересувам се от чувствата на японците. Несъзнателно се стремя да се срещам и да разговарям с обикновените хора тук. Това са моите уроци на отношение от добрия индивид към света и околните.
Историите са пълни с надежда, смисъл и доброта. От една страна, това наистина кара читателя да се чувства щастлив, но от друга, неизбежно прави сравнение с родната си страна и остава с впечатление, че в Япония всички са здрави, добри и мили. Наистина ли това преобладава, или Вие сте решили да се спрете само на тези случаи?
При над 126 милиона население на Япония няма как да няма и дух на разушение, апатия и пр. Но това не е преобладаващото. Който е бил тук за по-дълго е останал с усещането, че е обграден от вежливост, доброта, с един премерен тон в разговорите, без забележки и подвиквания. Те не само че съществуват сред най-голямата част от населението, но и са се наложили като работещ код на добрите и естествени обноски. По това се различава и ежедневието тук от страните, в които съм пребивавала по-дълго, като например, Англия, Китай, Русия, Германия, Индия, родината ми. Човек остава тук с онова чудно усещане, че е обгрижен, но с отношение и уважение към авторитета – лекари и учители, към възрастните. Затова и една от темите в трилогията е възрастният човек, на когото е немислимо да подвикнеш. В Япония няма да чуете да се обсъжда с негодувание мястото, където човек си вади хляба, да се критикува злостно, да се отправят гръмки забележки, да се кръшка от работа, защото ще се натовари колегата, за да я свърши вместо теб. Това е срамно. Тук се уважава всеки труд и стремежът на всеки е да даде максималното от онова, което знае и може.
Живеете в Япония от над 20 години. Кое продължава да ви удивлява?
Продължават да ме удивляват онези дребни подробности от възпитанието им, независимо от възрастта – да не се навлезе в периметъра на другия, да не би случайно някой (чужденец също) да бъде дискредитран с неперемереност и невъздържаност. Тук бих искала да добавя и онзи факт, за който съм писала в “Моши моши, Япония” – те нямат псувни, а обидните думи са по-малко от пръстите на ръцете ми. Няма да ги чуете нито в препълнения автобус, нито в метрото в пиковия час, на стадиона и т.н. Заповядайте и се уверете.
Японците знаят много за българите, но какво знаем ние за тях, кои са най-разпространените митове и легенди и доколко отговарят на реалността?
Мит е, че са студен народ. Или че са коравосърдечни хора. Напротив, съпричастни са към болката и страданията. Гледат в трудни моменти да се притекат на помощ. Случвало ми се е да шофирам и да търся непознат адрес. Объркала съм се. Спирам и питам японец – подавам и лист с написания адрес. Той кимва. Не може да обясни как да се включа в правилния път, защото пред очите ни е “детелина” от пресичащи се на различни нива аутобани. Непознатият сяда зад волана на своята кола и ме “води” до мястото. Отчитам, че това са цели 45 километра. Стигам навреме. Аз благодаря сърдечно. А той ми се покланя и извинява, извинява, че пътищата им са трудни за ориентиране.
Кои са малките съкровища на Япония, извън основните места за посещение, които бихте препоръчали?
Бих препоръчала един от техните над 20 000 минерални извора и над 8000 онсена, които са разпръснати из всички острови в типичните японски хотели “рьокан”. В къщите за гости човек може да се наслади на горещата лековита вода. За такъв “онсен” пиша в “Сан сан, Япония”, защото е лековит за костите и с черната като цвят минерална вода е изключителен за кожата на лицето. С приятелки винаги се смеем, че след престой в този “онсен” излизаме поне с две-три години подмладени. На летището на малкото градче Беппу забелязах встрани от гишетата за чекиране дървени пейки около един плитък басейн с гореща минерална вода за крака, където пътниците могат да намерят отмора преди полета, а до тях наредени на рафтове бели хавлиени кърпи. Докато се изчаква самолета, има предоставено безплатно удоволствие. Неотдавна забелязах беседка в едно зимно туристическо селце. Тя е на спирката на автобуса, който пристига според разписанието на всеки 23 минути и обгражда малък басейн с минерална гореща вода. Безплатно и приятно. Особено вечер, когато човек е преуморен.
Кой японски артист (художник, писател или/и музикант) бихте препоръчали? Има ли японски автор, който не е преведен още на български, а смятате, че трябва?
О, разбира се, че има и не са един и двама. Възхищавам се от техния фотограф-икона Дайдо Морияма, който се изучава от студентите не само в Япония, но и в други страни. Също на големия Мураками Такаши с гениалната си идея да вплете своите цветчета в логото на “Луи Витон” за лятната колекция. Японският автор Хигашино пък е с много награди за своето творчество. Любимият ми архитект е изключителният Арата Исозаки, който спечели наградата “Прицкер” и за когото пиша във втората си книга “Уки уки, Япония”.
Сигурна съм, че разполагате с повече истории, отколкото могат да бъдат поместени в книга. Има ли някоя, която не е успяла да влезе в последния сборник, но бихте разказали сега? Или просто случка, която наскоро Ви е впечатлила?
Да, има случки и това са срещите с възрастните хора, с тяхното отношение към живота и напредналите години. Те продължават да мислят, че старостта е болест и може да бъде лекувана с превантивни мерки, с оскъдно количество храна, но не унищожителен глад, с излагане ежедневно тялото на студ за десетина минути, с постоянни и кратки стречинг упражнения по десетина минути два пъти дневно, с физически труд, слушане на музика, смехотерапия, движение, движение, движение за туширане на стреса. Има още неща, за които бих искала да пиша и разказвам. Трябва да ги споделя! Всички ние имаме нужда да ги знаем. И знаете ли кое е най-учудващото? Че никога не е късно да се започне. В “Дневния център” срещнах хора на 87-годишна възраст, които са започнали с мерките още от деца, но стресът ги е повалил още на 70-75-годишна възраст, заели се да победат тази болест – старостта. И са успели.
Какво Ви мотивира да разказвате? Искали ли сте винаги да бъдете писател?
Любовта! Любовта на моя невероятен съпруг – обичта и доверието, вниманието и нежността, с които ме дарява ежедневно и добавя още и още към тях. Искам много да пиша. Искам да споделям уроците си и как от един песимист, човек с трудно детство и младежки години, словото, вярата и любовта ме промениха. И сега, след три издадени книги, не бих се осмелила да се припозная като писател – искам да остана един събирач на интересни истински истории, разказани и предадени от сърце и с любов.
По какво си приличаме и по какво се различаваме с японците?
Япония е най-близка като култура и традиции до Корея, Тайван и Сингапур. Страната на изгряващото слънце е повлияла на останалите народи, включително и на нашия, с откровеното им преклонение към вишневия цвят (сакурата), възпят в хиляди мелодии и “хайку”. На много места по света има засадени сакурени дръвчета за радост на очите и сърцето. Местните анимационни филми и манга, точността на влаковете им до секунда, по които можеш да сверяваш часовника си, традиционното суши и пр. са намерили своето място сред любители и фенове в различни страни. И в двата народа – японския и нашия – намирам общи неща, едно от тях е преклонението към красотата, мотивирането на отделния индивид да се справи и оцелее в неочаквана и трудна обстановк. Различаваме от тях с нежеланието да сме толерантни и да имаме търпимост един към друг, нищо че сме само една шепа народ.
На мен силно впечатление ми направиха историите за възрастните хора, които живеят активно, не се изолират социално и поддържат добро здраве, докато се занимават с различни хобита и интереси. Това със сигурност не се случва в България. Какви са „триковете“, с които японците не губят дух и здраве?
“Триковете” са скрити в годините, във времето. Не може цял живот да преяжда човек, да лентяйства, да е пред екрана на телевизора и компютъра и в един момент на около 55-60 години да се събуди в отлична кондиция и тялото да благодари за крайностите, с които е подхождал към организма си – преяждане или свиреп глад, за да приличаш на тази или онази звезда. Възрастта следва да бъде атакувана мъдро и последователно – ден след ден. Почти всички японци не вярват в източната медицина, в ирисови диагностики, варене и пиене на билки и треви. В това отношение са стъпили здраво на земята и работят за добра профилактика, избягват самолечение, не прилагат върху себе си рецепти от типа “казал–рекал”. Имат доверие на своите медици и следват съветите, препоръките им и навременно се лекуват, ако се наложи. Ето защо, по време на сегашната пандемия от COVID-19 за тази една година броят на възрастните в Япония се е увеличил с 200 000.
Как Вашите приятели японци приемат книгите Ви? Имат ли несъгласия, какво им прави впечатление?
Приятелите ми в Япония обичат да слушат моите кратки истории с неочакван край, както и случки от детството и младежките ми години в България, в които се прокрадва тъга, но завършват с надежда. Те имат книгите ми, въпреки че не са преведени на японски. Радват ми се. Обграждат ме с невероятно внимание и обич. Един ден непознат глас ми се обажда по телефона. Представи се. Останах безкрайно учудена, че звънят от “Международния отдел” на най-голямата японска библиотека – тази на Парламента, която е и на няколко етажа под земята. Поканиха ме. Отивам и за моя изненада тримата служители се покланят и виждам единия, че държи книгата “Моши моши, Япония”. По начина по, който ме посрещнаха и благодариха, по проведения кратък разговор, разбрах, че едва ли има несъгласия с написаното от мен. А и аз не съм единствената, която пише за Япония.Толкова се изненадах, че изпитах неудобство да уточнявам как са я получили, как са разбрали за “Моши моши, Япония”. Направих снимки с красивия голям червен квадратен печат на библиотеката в книгата ми, благодарих, седнах на един от компютрите и потърсих името на книгата – веднага се появи. Предстои разузнаване, все пак ми се иска да узная повече за книгата на български език в японската най-голяма библиотека. Неочаквано беше и все още недоизяснен този прекрасен жест за мен.
Какво от България Ви липсва най-много? Къде ходите първо, щом си дойдете тук?
Ще си позволя да Ви отговоря какво не ми липсва и къде не ходя: не ходя на софийските Централни гробища, където са гробовете на родителите ми. Сърцето ми ще се пръсне в този неугледен и занемарен Парк на вечността, където все пак отивам през няколко години, за да поръчам поредната паметна плоча. Вандали са разбили предишната. Чутовна горест, безнадежност и скръб изпълва сърцето ми онзи зловещ надпис там – “И ние бяхме като вас, и вий ще дойдете при нас” – злокобно, застрашително, безмилостно. Изглежда и затова снимах токийско гробище в стил “минимализъм” и написах разказ в третата си книга “Сан сан, Япония”.
Какво разказвате на внука си за България? Виждате ли в него някоя характерна българска черта?
Двамата ми внука са на 2 и 7 години. Носят много от чертите на моя син на тяхната възраст, който е половин българин. Спомням си в градинката зад Народната библиотека как разхождах сина ми, а той с трапчинката на бузата си, контактен, весел, необуздан, палав – любимец на всички възрастни. Нищо не можеше да го отдели от калната градинка на “Оборище” през 80-те години, освен времето определено за обяд. Обичаше храната в онези три бурканчета, които лелките препълваха догоре за техния любимец от “Детската кухня” на “Заимов”. Добре нахранен, хайде пак в градинката. Нали тогава доктор Спок ни съветваше – след храна малчуганите да се раздижат, за да “слегне”. Възрастна жена го вика и подканя: “Ела, ела, късметлийчето ми! Ела да видиш какво ти носи баби!”. Тича към нея и тя крие двете си ръце зад гърба. “Кажи сега, какво искаш – бонбонче или бисквитка?”. Без да се замисля, следва светкавичен отговор – “Супичка!”. И сега установявам, че двамата му синове обичат да се хранят добре, не са злояди, отворени са към хората, чаровници, красиви и добри деца, обичат да пеят, танцуват. Те знаят, че аз съм българка, намират София веднага на глобуса, разказвам им за България, чета им български приказки без да превеждам. Любима им е “Майчина сълза” на Ангел Каралийчев. По няколко пъти да я чета, не им омръзва. Улавям се, че накрая и тримата сме притихнали и с насълзени очи. Вярвам, че един ден ще говорят точно като баща си безупречен български език, ще го учат от нас двамата и от нашите приказки, с които израсна синът ми.
След трилогията какво предстои за Вас в професионален план?
Бих искала да представя книгата си на възможно най-много места в България и там, където има български общности. Имам толкова много да разказвам и споделям за живота ми в тази приветлива страна със скромни и сърдечни хора. Някои от тях граничат с фантастика, а са се случили пред очите ми. Затова и този път няма да пропусна да поканя всеки един, който може да си позволи да дойде в Япония и да обещая, че мога да бъда индивидуален гид поне за един ден. Бих искала също да подготвя малки клипчета с презентации за ежедневието на хората тук – тяхната реакция на възторг, когато чуят, че съм от България – колко много ни уважават, смятат ни за изключително умни, образовани, интелигентни, силни. Толкова много обич срещам, че няма как да не я споделя. Иска ми се да я предам. Любовта е заразна.
Какво бихте казали на хората, които ще прочетат това интервю? Знаете, че в момента обстановката в България е потискаща, лошите новини са повече от добрите. Споделете съвет, цитат или просто нещо, което да накара хората да се усмихнат за малко.
Иска ми се да си пожелаем всички ние да не живеем в отчаяние и страх, да не се поддаваме на упреци и високоумие, да не се самоунижаваме с компромисите на празнословието, защото “мислим, че нежната капчица, докоснала като тиха въздишка водата, ще бъде отнесена и незабелижима, а тя допълва красотата на небето и времевия континиум на Вселената”.
Сан сан!
Снимки в публикацията: Личен архив
Можете да поръчате „Уки уки, Япония“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta21q4 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.
