Смелост. Безкрайна смелост. Това е най-точното определение за „Забранени истории от Северна Корея“ (изд. „Изток-Запад“). Когато разбрах, че това е първата белетристична книга на севернокорейски писател, тайно изнесена и издадена извън страната, бях изключително заинтригувана. Този човек рискува живота си, защото, ако се разкрие неговата самоличност, ще бъде хвърлен в трудов лагер или екзекутиран.
Затова и се подписва единствено като Банди, което означава Светулката. Той наистина е носител на светлина в една изключително мрачна страна, където всички се задължават да „участват активно в строителството на процъфтяващата държава“, независимо дали умират от глад, дали изнемогват, дали са разкъсвани от мъка. Защото в Северна Корея по правило не съществуват нито глад, нито нещастие и всички трябва да са щастливи и ентусиазирани. И то, докато са тъпкани, тормозени и екзекутирани за най-малкото провинение.
Седемте разказа на Банди са за последните години от управлението на Ким Ир Сен – от 1989 до 1995 г., а днес положението в Северна Корея не само не се е подобрило, а дори е станало още по-ужасяващо.
Банди разкрива една реалност на доноси, на забрани, на безумни ограничения, на строг контрол върху всеки аспект от живота (дори какви пердета имаш вкъщи), показва до каква степен обикновените хора са като мравки – във всеки един момент могат да бъдат стъпкани, но са заблуждавани, че Партията (изписвана винаги с главна буква) се грижи за тяхното благо. В някои моменти историите ми напомняха прекалено много за една България от миналото. И все пак бяха още по-ужасяващи, още по-разтърсващи.
Авторът пише:
Половин век в тази северна страна,
аз съм говореща машина,
човек, запрегнат в хомот.
Пиша не с талант,
а с гняв.
Пиша не с писалка и мастило,
а с кости, потопени в кръв и сълзи.
Думите ми са пустиня,
бодливо стърнище.
Те са като осакатен, окъсан човек
и като оръдия от камък.
Моля те – прочети ги!
Ужасена бях от разказите за хора, изнемогващи от глад, изселвани по безумни причини, наказвани само заради доносите на някой познат. Останах шокирана най-вече от напълно безсмислените правила, които е необходимо да спазват, и от факта, че са лишени от минимални човешки права, че са третирани като машини, а не като хора. Разказите на Банди показват, че тежки наказания се налагат не само за сериозни провинения, а дори по абсурдни причини – например, че човекът не е проявил нужния ентусиазъм по време на манифестация или не е тъжал достатъчно искрено след смъртта на „Великия вожд“.
Завършвам с притча, която една от героините на Банди измисля, за да опише ситуацията в страната:
Имало едно време градина, заобиколена отвсякъде със здрав, висок зид. В тази градина имало демон, който господствал над десетки хиляди роби. Учудващото обаче било, че зад високите стени се чувал само весел смях. Ха-ха-ха и хо-хо-хо по цяла година, защото старият демон омагьосвал робите си със смях.
А защо ли му трябвало да ги омагьосва? Защото така можел да прикрие злодействата, които извършвал спрямо тях, а също и за да мами, като казва: „Вижте само колко са щастливи хората в градината!“ Това било причината да изгради зида – да не би хората от други градини да надникват вътре или да влязат. А сега си помисли… Къде на света има такава градина, такова царство на злото, в което виковете на болка и скръб да се изтръгват от устите на хората и да се превръщат в смях?
