– Как сте днес, господин Жирардо?
– Жена ми умря.
– Но това се случи преди доста време.
– Когато сме загубили човек, когото сме обичали най-много на света, губим го всеки ден.“
Из „Забравените в неделя“ от Валери Перен
Моята история с Валери Перен започна леко наопаки, като влак тръгнал в обратната посока. Първо прочетох нейния втори роман „Вода за цветята“ (изд. „Изток-Запад“, преводач Венера Атанасова) и чак около година по-късно посегнах към дебютния ѝ „Забравените в неделя“ (изд. „Изток-Запад“, преводач Анета Тошева).

Истината е, че си имам съкровен обичай да започвам всяка нова година с добре подбрана книга, която със сигурност знам, че ще ми хареса. Купих си „Забравените в неделя“ от Коледния панаир в НДК, а тя после уютно се сгуши в прегръдката ми и премина цялото разстояние от София до Дъблин. Гледах с трепетно очакване корицата с морето и чайката и се изпълвах с все по-голяма благодарност към Анета Тошева, превела от френски тази книга.
За 21-годишната Жустин животът е твърде различен в сравнение с този на връстниците ѝ, не само защото е останала сираче на 4 години. Родителите ѝ загиват в автомобилна катастрофа през 1996 година. Днес младото момиче живее в малкото френско селце Милú с баба си, дядо си и братовчед си Жул, осиротял по същото време като нея. По трагично стечение на обстоятелствата родителите и на двамата са пътували заедно в колата. Според братовчед си, тя е прекалено „сантиментална“ и „разсъждава като книга“.
Освен да танцува всяка трета събота в далечния клуб „Рай“, за да си възвърне безгрижието на младостта и да се поцелува с някой непознат, чието име после няма да иска да си спомни, Жустин се грижи за възрастните обитатели в дом „Хортензиите“. Там девойката е помощник медицинска сестра, при това с радост, защото в живота обича две неща – „музиката и третата възраст“.
Ние, помощник сестрите, сме пазителките на храма на миналите любови. Но това не е отразено във фишовете на работната ни заплата.

(снимка: „Изток-Запад“)
Любимият ѝ човек в пансиона се казва Елен – жената от стая номер 19, която целият персонал нарича „дамата от плажа“ , защото дните ѝ сякаш са спрели на един лазурен бряг в очакване на нейния любим, синеок мъж Люсиен, а една чайка избира покрива на дома за свой пристан заедно с пристигането на Елен в „Хортензиите“. Чайката, която я следва още от детството ѝ, когато птицата се бе хвърлила в училищния прозорец, за да спаси живота ѝ.
Убедена е, че всяко човешко същество е свързано с една птица. И че някои хора си имат обща птица. Достатъчно е човек да наблюдава небето и ще види, че неговата птица никога не е далеч.
Докато Елен разплита историята на отминалите си дни и връща спомените си пред нея, а Жустин доразказва живота ѝ в една синя тетрадка за спомен на внука на Елен, младото момиче постепенно започва да преоткрива тайни и от своето собствено минало.
Междувременно, анонимен телефонен злосторник се обажда на родителите на онези пансионери, които никой не посещава в неделя. Близките биват най-безцеремонно излъгани, че родственикът им от дом „Хортензиите“ е починал и трябва да дойдат в неделя сутрин, за да организират погребението. Когато пристигнат обаче, за тяхна почуда се оказва, че е станала някаква грешка и никой не е починал, но пък какво оживление настава за възрастните хора от пансиона, които вече не са забравени, а посрещат усмихнати и щастливи своите неочаквани близки.
От там нататък, авторката преплита двете съдби на Елен и Жустин. Читателят се гмурва ту в едната, ту в другата история, докато и двете героини му стават толкова близки, че аха да погледне нагоре към небето, търсейки чайката от романа, а Жустин продължава да записва в синята тетрадка:
Понеже непрекъснато ми повтарят, че когато умре възрастен човек, с него изгаря цяла библиотека, опитвам се да запазя поне малко от пепелта.
Перен има прекрасната способност и талант да ползва кратки, на пръв поглед простички изречения, но с тях умее да казва толкова много! И докато четеш и се привързваш към тези герои, разбираш защо понякога да четеш с пръсти си е цяло изкуство, а един син куфар върху паркета може да играе прекрасно ролята на цяло Средиземно море; разбираш за уханието на рози и дните на очакване; за ревността и кражбата, както и последствията от тях; разбираш за забравата и възвръщането на паметта, или пък за онази малка крачка от любовта, която не “търпи обяснения“, до омразата, от която връщане назад понякога няма, но разбираш и за надеждата, която никоя война и разстояние не може да убие, както и за повторния шанс да се преродиш, да обичаш по-силно от смъртта дори…
„Забравените в неделя“ е книга, която сякаш те гали нежно с перо, изпълва те с топлота, човещина и много обич. Вече ясно виждам приликите между дебютния роман на Перен и последвалия „Вода за цветята“, както и отличаващия се стил на писане с лека тъга, която неизменно се преплита с щастие. И ако „човек винаги трябва да влага истина в мечтите си, или обратно“, то бих могла да определя „Забравените в неделя“ като книга-мечта, изпълнена с истини за живота такъв, какъвто просто трябва да се изживее, защото „минава бързо“.
Живот, в който всеки от нас търси някой да го приеме такъв, какъвто е, или пък търсим да намерим „скулптор“, който да извайва нещата, които ние не харесваме в себе си, за да ги превръща в нещо красиво. Някой, който да те „гравира в мозъка си“, „да те вдишва“, докато ти говориш, да те гледа в захлас и със сияйна възхита, да усеща пърхащи крила, докато те целува и „да те обича до полуда“…
Преди време един мой любим сподели, че понякога оставя книгата отворена надолу и не се притеснява, че така се наранява, а по-скоро му прилича на птица, кацнала до него. Никога не забравих това сравнение. Оставям след финала „Забравените в неделя“ до мен точно така, отворена надолу като птица. Отива ѝ.
Можете да прочетете и ревюто ми за „Вода за цветята“ тук.
Книгите на Валери Перен ще намерите в Ozone.bg.