„Завинаги само твоя“ (изд. „Orange Books“) е янг адълт антиутопия, която ме спечели със суровия начин, по който е разказана, и с отказа си да спести на читателя някоя от болезнените теми на реалността ни.
Безмозъчното следване на модата, грешните избори, причинени от липса на опит и мисъл, обезличаващият култ към външното, постоянното съмнение в собствената ни ценност са гротесково представени в един възможен бъдещ свят, създаден с одобрението на тези, които са оставени без права и без глас. В конкретния случай – жените.
Освен като предупреждение романът на Луис О’Нийл може да се разглежда и като метафора на света, в който живеем и с чиито условности в повечето случаи се съгласяваме дори с пасивността си.
Генното инженерство прави възможно проектирането на хора и предизвиква почти пълното изчезване на жените от лицето на земята, което е проблем, защото няма кой да ражда деца. Въпросът е решен „цивилизовано“ със създаването на институция, която да възпитава безупречни жени за нуждите на по-добрата част от човечеството.
В Училището са забранени книгите, мисленето и всичко, което не е повърхностно. Новите еви са „благословени“ да се съгласяват. Нямат свободна воля – имат господар и срок на годност. Мисията им е да угаждат на мъжете и да изглеждат идеални. Въпреки че са съвършено проектирани, винаги има място за подобрение: да бъдат по-хубави, да бъдат по-добри, за да бъдат избрани.
Освен тялото проектирани са и чувствата, родени от лицемерие и сервилност.
Докато фрида (всички собствени женски имена в книгата са изписани с малка буква – бел. ред.) търси начин да заглуши емоциите си, за да приеме загубата на най-добрата си приятелка, осъзнава, че не познава истински нито света, в който уж живее, нито себе си.
Това осъзнаване се случва постепенно и преминава през няколко етапа – на самосъжаление, на отричане, на себеомраза, на ожесточение и завист, на самозаблуда, за да стигне до пълната загуба на контрол, която е последната капка в чашата.
Ние съществуваме само на повърхността на огледалото.
Бунтът на фрида е неосъзнат и по размерите си – незначителен, но предизвиква буря от злоба и мъст. Тя е заклеймена като момичето, което заплашва самите устои на обществото на оцелелите, където всеки трябва да изпълнява отредената му роля, за да продължи човешкия род. Но кой определя ролите и какъв е смисълът?
Това лице е моята стойност и цена. Това лице е всичко, което мога да предложа, а то дори не е мое. Наблюдавам се с часове. Наблюдавам се, докато лицето изгуби всякакъв смисъл.
Смисълът е сведен до външното, до привидното, което по правило е лъжовно, а отвътре бавно се топи и изгнива. Вонята може да се усети само отблизо.
Истински различната изабел първа е разбрала, че животът е гигантска заблуда и че цената на всичко, което й е подарено, ще бъде непосилна за нея.
Сякаш са я строшили на хиляди парченца, превърнали са я човешки пъзел и после да я сглобили наново. Само че са я сглобили погрешно.
Омразата се е превърнала в основна мерна единица за успех, а запълването на празнотата, зейнала от липсата на топлотата, раждаща само от човечност и обич, не влиза в сметките на никого.
В Училището господства лицемерието в стремежа към незначителна власт – да бъдеш по-напред в класацията, за да можеш да извиваш ръцете на по-нисшите си посестрими. Една от най-старите лъжи е, че Наследниците (момчетата) имат свободна воля. Абсолютната власт се упражнява от абсолютната сила, налагана за удоволствие и с наслаждение.
