Рубриката ни „Жените в българската литература“, която провеждаме съвместно с деветокласничките и запалени читателки от ЕГ „Пловдив“, цели да разшири погледа ни към литературата. Зад него стоят не само портрети от стените на кабинетите, но и често пренебрегваните усилия на реални хора, с които имаме шанса да споделяме едно и също време.
Вече ви запознахме със Здравка Евтимова и Теодора Димова, а в навечерието на Деня на детето ви представяме и една от любимите писателки на българските малчугани (и техните родители) – неповторимата Петя Кокудева.
Как предпочитате да Ви наричат – писател или писателка?
Съзнавам, че правилното е „писателка“, но нямам против и мъжкия род, доколкото го възприемам не толкова като мъжки, колкото като универсално, природно свързано определение тип „човек“ (няма „човечка“, нали?). Например, когато казваме „мравка“ или „пчела“, женският род обгръща и мъжките представители просто защото се касае за съществото, а не за пола.
Защо според Вас в учебните програми и в кабинетите по литература в училище има имена и портрети на мъже, но не и на жени?
По исторически причини. Наистина не съзирам конспирация или пренебрежение към таланта на жените днес. Твърде дълго време в историята жените са нямали правата на мъжете, както и достъп до образование и развитие. Имали са друга роля. От това естествено се е получило така, че далеч по-малко жени, отколкото мъже, са се развили като писатели. Днес животът вече не е такъв, но закодираното в традициите и мисленето се променя с доста по-бавно темпо от ритъма на реалността.
Според Вас вярно ли е твърдението, че произведенията, написани от жени, са наситени с много повече чувство, отколкото тези, които са плод на мъжките творчески идеи? Има ли специфични „женски“ теми в литературата?
Не зная дали е статистически вярно – може би. У писателките и поетесите, които са ми близки като светоусещане, не забелязвам дефицит на идеи за сметка на чувственост. Тони Морисън, Светлана Алексиевич, Арундати Рой, Туве Янсон, Вислава Шимборска – те са хора на духа и идеите, освен това могат да бъдат доста сурови, силови, безпощадни. Пък и не знам кои теми са „специфично женски“ – за мен сякаш няма такива.
По-трудно ли е за жените да „пробият“ в литературата? Намирате ли, че отношението към тях е различно от това към мъжете?
На този етап, днес, не мисля, че е по-трудно. Говоря както от моя личен опит, така и от онова, което виждам около себе си у нас и в чужбина. И подчертавам, че говоря за наши дни.
Важна ли е подкрепата на семейството за успеха на една жена в литературата? Имало ли е моменти, когато сте си казвали: „Аз съм жена и едва ли ще успея“? Често ли Ви се налага да избирате между семейството и работата си?
Без съмнение тази подкрепа е насъщна. Ако до себе си нямате човек, който уважава писателството и разбира спецификите на създаването му (честа необходимост от уединение, големи дози тревога и колебания, много време за четене, пр.), тогава да пишете ще се окаже трудно. В моя случай имам семейство, ходя на работа по цял ден, която не е „писател“, а отделно – в личното си време – пиша. Така че балансът се фрагментира на три, не на две: между семейството, отговорността към професията ми и отделно – към книгите. Трудно е, няма какво да се залъгваме, но е съвсем възможно, защото, когато нещо издълбоко те вълнува, усилията не се усещат като усилия.
Как си представяте идеалния си читател? Мъж или жена е той според Вас?
Никога не съм си го представяла по полов признак. Ако трябва да съм честна, не отделям много време да си представям Читателя. Сега, като ме питате, предполагам, че е търсещ, любопитен човек, воден от неутолимо желание да намери отговори, макар да усеща, че вероятно няма да ги намери.
Коя е Вашата любима писателка? Коя книга, написана от жена, според Вас непременно трябва да прочетем?
Вече споменах по-горе – искрено съм привързана към Туве Янсон. Тя, впрочем, е била лесбийка – също тема, която в днешно време е все още трусова. Бих препоръчала нейната „Лятна книга“. Както и „Богът на дребните неща“ на индийската писателка Арундати Рой.
Как би изглеждала литературата без жени в нея?
Не си представям причина да се налага да изглежда така.
Всички очакват от жените да са мили, нежни и сдържани. Трудно ли е било за Вас в определени ситуации да останете дама и да не разбиете носа на някой нахалник?
Хаха, аз не се вписвам по начално в концепцията за дама. Детските писатели са си малко хашлашки настроени, вятър ги вее, абсурди и щуротии ги влекат. В този смисъл не съм дама. Но разбирам какво имате предвид. По-скоро се приемам за по-несмела и неуверена от повечето ми приятели мъже. И знаете ли, забелязвам нещо много интересно, когато се срещам с деца в училище: винаги момчетата са по-смели, по-склонни да противоречат, да изразят мнение, а момичетата – да ти се възхитят, да ти направят комплимент, да се съгласят… Това понякога малко ме натъжава.
Какво бихте посъветвали момичетата, изкушени от писането?
Да се вълнуват от думите и смислите повече, отколкото от всякакви евентуални спънки. Да си насочват всичката ценна енергия в това, което ги тегли – писането. Ако развълнуват с него и останалите, няма да има значение нито полът, нито каквото и да било друго.
Петя Кокудева е родена през 1982 г. в Смолян. Завършва английска езикова гимназия. Бакалавър е по „Журналистика“ и магистър по „Творческо писане“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като копирайтър в международна рекламна агенция. Интересите ѝ са в сферата на детската литература – занимава се с драматургия за куклен театър и води „рубрика за децата и въображенията“ – „Граматика на фантазията“. „Лулу“ е дебютната ѝ книга, която печели Специалната награда на националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2012). Авторка е още на „Малки същества“, „Питанки“ и поредицата „Лупо и Тумба“ (изд. „Жанет 45“).
Снимка на публикацията: Webcafe.bg
