Няма нищо по-лесно от това да вкараш някого или нещо в рамка и да му залепиш етикет – тогава знаеш какво имаш насреща си и къде му е мястото, какво да правиш с него и колко е срокът му на годност. Нещата, които имат рамки и етикети, са лесно разбираеми, наместват се удобно в кутийките, от които сме изградили представите си за света и себе си, зоните си на комфорт.
Но какво се случва, когато нещо или някой не е по калъп? Не се събира в кутийките, етикетите не му се лепят, рамките са му тесни или криви… Какво правиш с такава вещ, човек… книга?
„Живот в скалите“ (изд. „Книгомания“) от Мария Лалева е роман, на който мнозина ще поискат да залепят етикет, да вкарат в един или друг жанр, рамка, кутийка. Опитах се, но не мога да го сравня с нищо друго, което съм чела – не поради липсата на читателски багаж, уверявам ви. Просто в него има толкова много теми, толкова много истории, които по един или друг начин намирам за близки, че когато говоря за един от георите, за един от сюжетите, се чувствам като предател – веднъж към себе си, друг път към човека, който ме пита, и трети път – към книгата в нейната цялост.
Нецелия човек ще го познаеш по очите – ме учеше Демир. – Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща.
Повече за създаването на творбата можете да научите от интервюто с Мария Лалева, в което тя споделя как „Живот в скалите“ започва пътя си като разказ. На някои истории обаче им е писано да се превърнат в роман и тази е една от тях.
А тя уж е простичка – умираща млада жена решава да прекара последните си дни в любимия Созопол, на брега на морето. Съдбата я среща с група чудати старци, които през кратките ѝ оставащи месеци живот помагат на Марина да излекува душата си, да прости на себе си и на всички, които са я наранявали, а един от тях осиновява детето ѝ. Момчето израства „в скалите“, с любов към морето и към дългите философски разговори, и сам изпраща старците един по един.
Нуждата ми да ги разкажа е като буца в гърлото, която ми пречи да дишам. Но не ми позволява да заплача. Нещо като любов е. Имам думи, но нямам дефиниции. И тишини имам. Но ги пазя за скалите. Един ден, някога, те ще ме чуват и разбират.
Мария Лалева (снимка: „Жената днес“)
Сюжетът е онази рамка, която държи историята цяла, не ѝ позволява да избяга, да се изплъзне и разпилее. В „Живот в скалите“ обаче той е по-скоро сцена. Героите са много силни архетипи и всеки от тях има определена роля и отговорност. Не само към историята, но и към читателя.
Докато четях, виждах в главата си „кадри“ от романа – калдъръмените улици, по които сноват Демир и Михаил, морето, което наднича между къщите, пристигащите автобуси и отплаващите лодки. Друг път филмовите кадри се сменяха и сякаш бях единствен зрител в театрална зала, където, притихнала на последния ред, в мрака, слушах помитащите монолози и проповеди на героите.
На тази книга ужасно ѝ личи, че е писана от поет с усет за ритъм и класически стих. Езикът ѝ е пищен, разточителен и драматичен, създаден, за да се играе на сцена от красиво остаряващи мъже с дрезгави гласове и жени с царствена осанка, чието мълчание кънти по-оглушително и от писък.
Обичам този начин на разказване – една голяма история, приютила в себе си множество по-малки сюжети. Романът започва със смъртта на един от героите и всяка следваща глава ни връща назад, към началото на пътя. Но за всеки човек историята започва на различно място.
„Живот в скалите“ е книга за многото лица на живота, включително и за смъртта. За приятелството и съдбата, за любовта и отношенията, за това как миналото ни белязва бъдещето. За изкуството да прощаваш и да искаш прошка.
Най-грозно съди виновният. Малкият виновен човек. Най-безмилостно и най-шумно. Ще притури върху човешката ти вина и своята присъда. Онази, дето му е отгоре. Защото не може да я понесе, но усеща, че вече му е прочетена. И търси под дърво и камък друг виновен, за да му я стовари на главата, та дано се освободи. Затова малкият човек съди двойно. Но да знаеш, че в тая Вселена няма как да се спъна аз, пък да си счупиш крака ти. Такъв човек трябва да помилваш двойно в душата си, както той двойно те е съдил. И няма значение дали ще е чул и разбрал прошката ти. Свободният след това ще си ти.
Не, „Живот в скалите“ не е просто книга за „море и любов“. Нито един от всички книжарски, издателски и критически етикети няма да ѝ бъде по мярка. Защото е събрала в себе си много горчиви житейски истини – от онези, които приятелка изпуска през смях над поредната чаша вино или бивш любим подхвърля, когато случайно сте се срещнали след години. Изречения, които се забиват в сърцето ти като песъчинка в бисерна мида. Уж нещо малко, уж нещо пренебрежимо, а те дразни и тормози. Понякога се превръща в перла, друг път те пречупва.
Алкохолът прилича на човека, когото е победил. Там нямам колебание да определя победителя и победения. Толкова много рани влачим, толкова загуби и вини, че е обяснимо човешкото ни пълзене.
Героите на Мария Лалева носят раните и слабостите си като брошка на ревера, видими за всички, но най-вече за нас, читателите – защото ние сме тези, които търсят утеха и съвет от книгите. В „Живот в скалите“ може би ще намерите онова изречение, онази истина, която ще се превърне във вашата перла, ще уравновеси вътрешните ви везни.
И недотам красивите страници на живота са за четене и припомняне. Сигурно е така, за да можеш да умреш честно.
Можете да поръчате „Живот в скалите“ и други книги на Мария Лалева от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta22q4 при завършване на поръчката си. Гледайте трейлъра на книгата тук:
