fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Жозе Родригеш душ Сантуш: Създавам истории, които да служат на реалността

11 мин.

Жозе Родригеш душ Сантуш е писател, журналист и университетски преподавател, роден в Мозамбик, но живеещ в Португалия. Автор е на над 10 романа и няколко документални книги. Няколко години е кореспондент на BBC и отразява военните конфликти в Южна Африка, Ирак, Израел, Палестина, Босна и Херцеговина.

Българските читатели го познават като автор на романите “Божията формула”, “Седмият печат”, “Божият гняв”, “Ключът на Соломон” и други. Душ Сантуш гостува в България по покана на Софийския международен литературен фестивал.

Г-н Сантуш, роден сте в град Бейра, който по това време е Португалска територия. След освобождението му се местите в Португалия със семейството си. Какви са първите ви спомени от Бейра?
Всъщост съм роден там, но през по-голямата част от детството си живях в Северен Мозамбик. По това време имаше колониална война само в южните части, така че не съм бил пряк свидетел на военни действия. Спомням си доста неща, но почти никаква част от тях не са свързани с войната. Помня, че пътувах доста с баща си. Той беше лекар и пътувахме доста, защото помагаше в доброволчески лагери в южните части.

А какви са първите Ви спомени от Португалия?
Беше много студено в сравнение с Мозамбик. Но тук в България е дори по-лошо! (смее се) В Потругалия хората са по-затворени, докато в Мозамбик са по-сърдечни. И си спомням, че португалците в Португалия бяха по-дребни от португалците в Мозамбик, защото ние ядяхме повече и по-добре.

Изкушавало ли Ви е да напишете книга за Мозамбик?
Имам книга за на Мозамбик, която е по-скоро посветена на баща ми. Казва се „Белият ангел“. Тя е исторически роман, който се развива по времето на войната. Един ден, докато лети със самолета си, той попада на селце, където всички са мъртви. Това е реална история.

 

Среща с автограф на щанда на изд. Хермес по време на Панаира на книгата

Среща с автограф на щанда на изд. Хермес по време на Панаира на книгата

Това звучи много интересно. Книгата публикувана ли е на други езики, освен португалски?
Не, не. Обикновено пиша два вида книги – едните са мистерии, които са вдъхновени от реални събития и факти. Другите са исторически романи. Тези исторически романи най-често са базирани на моменти от историята на Португалия – Колониалната война, Португалската емигрантска война, Първата световна война и т.н. Вторият тип обикновено не се превеждат на други езици.

Защо?
Защото са съсредоточени върху историята на Португалия – не мисля, че биха предизвикали интереса на читателите извън страната. Същото важи и за нехудожествените ми книги. Все пак, ако издател прояви интерес към тях, с радост бих се съгласил да бъдат преведени.

Всъщност издателство „Хермес“ купиха правата за един от моите исторически романи, така че се надявам скоро да се появи на българския пазар. Но наистина смятам, че повечето издателства по света предпочитат поредицата за Тумаш Нороня. Тя е много по-универсална и лесна за възприемане от хората.

Мислите ли, че има универсална формула за създаване на бестселър?
О, ами… ако има формула, то тя би била просто да напишеш книга, която хората да харесат. А е трудно да се каже как точно да се случи това. Американският ми агент веднъж ми каза, че всички успешни книги имат нещо общо – написани са или има нещо в тях, което е ново. Защото, ако вземем например Дан Браун, той създаде нещо съвсем ново, след което се появиха имитатори, които нямаха същия успех, защото използваха вече позната схема.

Има много критици и читатели, които сравняват Вашите книги с тези на Дан Браун…
Основната разлика между нас е, че той промяна реалността така, че да служи на историята, докато аз създавам истории, които да служат на реалността. Мисля, че това беше основното, което помогна на романите ми да достигнат до повече читатели.

Разкажете ми как написахте първия си роман. Доколкото знам историята е много интересна?
Бях може би на 36-37 години и точно бях написал докторската си дисертация. Тогава един приятел, който беше редактор на списание по това време, я прочете и ми каза, че съм писател, но просто не го знам. Аз, разбира се, не му повярвах, но тогава той ме помоли да напиша разказ за неговото списание. Аз пък не можах да му откажа, така че започнах да пиша история, но впоследствие разбрах, че този разказ е станал 200 страници. Тогава осъзнах, че пиша роман.

Жозе Родригеш душ СантушБързо ли се случи?
Да, доста бързо стана.

Бързо ли пишете, имате ли някакъв график, който си поставяте?
Пиша по минимум 10 страници дневно и го правя рано сутрин и следобед от понеделник до петък. Не пиша нощно време, защото често се вълнувам толкова, че после не мога да заспя. Разбира се, гледам да съчетавам писането с работата ми като журналист.

Учил сте журналистика в университета в Лисабон, но кариерата ви започва няколко години преди това в Макао, Китай. Разкажете ми повече за там.
Като тийнейджър живеех в Макао, който беше португалска колония в Китай. В гимназиалното радио търсеха нови попълнения и си казах „Защо не?“. Започнах работа там, когато бях на 17 години, беше наистина забавно.

Първоначално се занимавах само с подреждане на архиви и сортиране на папки. След това започнах да покривам спортните теми, след което дойдоха новините. По това време много виетнамци напускаха Виетнам, бягайки от комунизма, и идваха в страната като бежанци. И това се превърна в една от най-големите истории, които отразих, още докато бях дете.

Как мислите – дали хората в Португалия предпочитат да четат романите Ви пред това да Ви гледат по телевизията. Или обратното?
Навсякъде по света хората, които гледат телевизия, са повече от хората, които четат. Четящите са малцинство, което обаче истински държи на четенето. Веднъж един американец ми каза да ида в къщата на който и да е американец и няма да намеря много книги. Тогава се замислих, че ако някой дойде в моята къща, ще намери купища книги.

Мислите ли, че това, че сте популярно лице от екрана, Ви е помогнало да стигнете по-бързо до читателите в Португалия?
Не особено. Когато първата ми книга излезе, вече бях доста популярен, но никой не написа нищо за нея, никой не ми поиска интервю. Наистина никой не я забеляза. Когато написах втората, дадох само едно интервю. Но постепенно романът започна да се продава добре и интересът към мен като писател започна да се пробужда. Работата е там, че има много хора, които не желаят да се доверят на роман на познато лице от друго поприще, защото го асоциират с нещо различно…

klyuchat-na-solomon-zhoze-rodrigesh-dush-santush-hermesМного читатели харесват книгите Ви, защото са пълни с факти от всякакво естество. Това важи особено много и за последния Ви роман „Ключът на Соломон“, голяма част от който е научна. Колко време прекарахте в проучвания?
Отне ми 2 години. Проблемът беше, че пишех за квантова физика и основно за това какво се случва, когато човек умре. А квантовата физика предлага отговори на този въпрос, затова трябваше да се запозная добре с нея. Ако погледнете последната страница от романа, ще видите колко много източници съм използвал. Определено беше предизвикателство. Най-голямото предизвикателство беше да обясня сложни неща по опростен начин, а за финал – да го направя интересно.

Мислите ли, че читателите ще я намерят за по-сложна?
Може би само една глава, в която описвам по-подробно много особен експеримент. Той доказва, че съзнанието създава реалността. Не можех просто да го кажа, защото щеше да излезе като нелепо твърдение, така че трябваше да го докажа. Затова тази глава изисква повече внимание и концентрация, читателите трябва да й отделят повече време, за да разберат идеята на теорията.

„Ключът на Соломон“ се съсредоточава около „Квантовото око“ – проекта на Томаш. Как създадохте този проект?
Всъщност това е измислена идея, базирана на реални проучвания, които се провеждат в момента. Научни работници и физици се опитват да създадат квантов компютър, който работи един милион пъти по-бързо от обикновените компютри. Преди два дни чух, че може би НАСА вече са разработили такова устройство или са в процес на разбаротването му, така че е възможно съвсем скоро теорията ми да се превърне в реалност.

Освен книгите, които четете, за да подготвите собствените си романи, какво четете за удоволствие?
Толкова обичам да чета, но напоследък книгите, които пиша, изискват толкова много проучване, че не ми остава никакво време за друго. Дори сега, по време на полета Лисабон-София, прочетох цяла книга единствено с цел проучване на определена тема. За съжаление, почти не чета за удоволствие.

Коя беше любимата Ви книга като дете?
Харесвах комикси, обичах да чета за Астерикс, Тинтин. След това започнах да чета каубойски романи. Майка ми четеше много. Сега вече не толкова, защото е доста възрастна, но наистина обичаше да чете много. Имахме много книги вкъщи.

А коя беше последната книга, която прочетохте?
Беше на Съмърсет Моъм, един от любимите ми писатели. Имам всички негови книги, но сред тях се намират такива, който все още не съм прочел. Обичам да чета романите му, особено около празниците. Тогава си почивам.

Четете ли криминални романи?
Всъщност не много. (смее се) Преди две години бях опитал с няколко романа на Агата Кристи, но бързо загубих интерес, защото разбирах кой е убиецът още в началото. И това се дължеше на факта, че четях ги четях не като читател, а като писател. Кой бих избрал за извършител? И след като си отговорих, се оказа, че съм прав.

Мислите ли, че някой успява да разгадае Вашите романи по подобен начин? Как създавате героите си?
Първата стъпка е винаги проучването, за да разбера всичко възможно по темата. След като изчерпам всичко възможно, изграждам история около фактите. Чак след това си задавам въпроса какви герои биха подхождали на тази фабула.

bozhiyata-formulaОбикновено героите ми са плод на въображението ми. Понякога обаче взаимстват черти от реални личности, такива, с които съм се срещал. Например в „Седмият печат“ има герой на име Орлов, руснак. Той е дебел човек, който яде постоянно. Това е тайна, но сега ще ти я издам…

Преди да бъде публикувана „Божията формула“, бях на обяд с нейния рецензент, за да обсъдим ръкописа. И тогава той започна да се храни като истинско животно. Гледах го и си мислех „Кой, за Бога, прави така?“. Това си беше наистина сцена от книга, беше ужасно. Нямаше как да не го използвам и така се роди Орлов.

Обичам да си правя малки шеги, които почти никой не разбира. В романа „Последната тайна“ е извършено едно убийство в Пловдив. Убитият е професор Вартоломеев от Пловдивския университет. А това е името на моя български издател. Представи си изненадата ми, когато пристигнах тук и го видях жив! (смее се) По този начин съм убивал и френския си издател, много от моите приятели. Но всичко е в кръга на шегата.