Трети март е хубава дата. Можем да си спомняме колко родни и чуждестранни войници са загинали в борба за освобождение на българските земи. Трябва обаче да си спомняме и колко българи от други етноси са били мачкани, тъпкани и други-меки-думи-за-това-което-се-е-случвало-у-нас. Трябвало да мине време, за да говорим обективно за близкото минало, Преходът трябвало да отмине, за да го анализираме. А какво ще кажете да започнем сега?
Да започнем с „Реквием за никого“ на Златко Енев. Подхваща те директно за гърлото, както и двамата си главни герои, накълцва те на парчета, както много от героите си, и после те захвърля. Доста надалеко, отново както прави с главните си герои. Твърд роман, посветен на Възродителния процес и първите години от Прехода, събиращ безчинствата на Силните от комунистическия режим преди Десети и безчинствата на техните деца след 89-та.
Брутален докрай. Изнасилвания на туркини, нежелаещи да променят имената си; убийства на млади мъже от малцинствата, позволили си да „въртят любов“ с български момичета; търговия на бели робини; сексуални психопати; самоубийства – всичко това в достатъчно сериозни детайли. Догади ли ви се? Доста гадни неща са се случвали, не бива да го забравяме.
Има няколко български книги за Възродителния процес, но те са все документални. „Реквием за никого“ е трогващо истинска художествена литература. Има и няколко романа за Прехода от български автори, нито един от които обаче не живее в България – „Реквием за никого“ е най-бруталният от тях.
На Златко му е лесно, ще кажете – стои си в Германия, далеко е от „блатото“. Ами да! И Златко опитва да прави това, което в нашата история досега са правили само чужденци – да гледа обективно на историята, без да робува на партийни пристрастия. Най-много да му тежи носталгията по родината. Другото всичко се вижда от нелекия труд по „Реквием за никого“ и „Либерален преглед“.
Да не би да сте очаквали някой, живеещ в България, да заговори по трудните теми? Честит празник, българи!
И чудесен анализ от Христо Блaжев в „Книголандия“
