През Седмицата на поезията избрахме да отделим специално внимание на десет познати и не толкова познати латиноамерикански поети. Потопихме се надълбоко в тяхната съдба и в размирното време, през което са писали. Общото помежду им е политическата им ангажираност, заради която са били преследвани, арестувани и подложени на гонения. Голяма част от тях емигрират от родината си и умират в чужди страни.
Творчеството им не се ограничава само до поезията – те са още журналисти, драматурзи, романисти. Борци за граждански права и за социална справедливост, дълбоко вярващи в делото си. Както пише Борхес в една от лекциите си, поместени в „Това изкуство на поезията“, значимото за една поезия, за самия поет, е да му вярваш. Повярвайте им и вие!
Алфредо ле Пера (1900-1935)
В началото на кариерата си арженстинският поет и драматург Алфредо ле Пера се изявява като журналист и театрален критик, но постепенно навлиза във филмовата индустрия. Работи за едно от най-големите студиа – Paramount Pictures. Най-много се прочува обаче със сътрудничеството си с изпълнителя на танго Карлос Гардел. Сред най-прочутите им песни са Melodía de arrabal, El Tango en Broadway, Tango Bar, Por una Cabeza, на чиито невероятни текстове Ле Пера е автор. Поетът умира заедно с Гардел в самолетна катастрофа.
Андрес Елой Бланко (1896-1955)
В края на първото десетилетие на XX в. в Каракас се сформира група от млади поети, по-късно наречени „поетите от 18-а година“. Тя се дистанцира от естетиката на испанско-американския модернизъм, търси простотата на поетичния израз и се стреми към фолклора и темите от народния живот. Към тази група се причислява и венецуелският поет, прозаик, драматург, есеист, политически деец, оратор и лауреат на много литературни награди Андрес Елой Бланко.
Бланко издава първата си книга „Песни на моята земя“ през 1921 г. През 1928 г. е арестуван и осъден на пет години затвор и заточение. Стиховете му, писани зад решетките, са публикувани след падането на диктатурата. Той внася в поезията на Венецуела теми и форми от латиноамериканския фолклор. Лиричическият му герой се чувства част от народа – при това от най-бедните слоеве, чувства се едно цяло с Латинска Америка.
СЛЪНЦЕ
Човекът от затворнишкия лагер
ни разпределя слънце всеки ден;
през тесните пролуки на стрехата
парчета слънце влизат;
в най-хубавия ден,
когато има много слънце във небето,
ние, политическите във затвора,
имаме пак само толкоз слънце,
колкото ни дава тъмничарят.Пет прозорчета, под всяко
се намества по един затворник;
и остават други сто, които правят
опашка заедно със тях.
Пред слънчевата лавка
– гише на гара –
очакват без пътуване стотина пасажери
билет да купят
за железницата на небето.
Слънчевите дни
са дни на празник
и ние си поделяме квадратчетата бели
като кутия със бисквити.
прев. Александър Муратов и Атанас Далчев
В „Литературен свят”, брой 62, май 2014
Габриела Мистрал (1889-1957)
Габриела Мистрал е артистичният псевдоним на Лусия Годой Алкаяга – чилийска поетеса, възпитателка, дипломатка и феминистка. Тя е първата латиноамериканска носителка на Нобелова награда за литература, връчена ѝ през 1945 г. Първите си литературни текстове публикува във вестници през 1905 г. През 1922 г. излиза втората ѝ стихосбирка, която ѝ носи международна известност.
Лириката на Мистрал обединява испанската традиция с анимистичната образност на индианската митология. Издава поетичните сборници „Сонети за смъртта“ (1914), „Отчаяние“ (1922), „Нежност“ (1924), „Сеч“ (1938), „Преса за грозде“ (1954). През последните 10 години от живота си работи върху книгата си „Поема за Чили“, която е публикувана посмъртно през 1967 г.
На български Габриела Мистрал е превеждана от Георги Мицков, Атанас Далчев и Нели Константинова.
ЧУЖДЕНКАТА
Говорът ѝ лъха на морета диви,
на незнайни пясъци и водорасли;
моли се на бог без образ и без тежест,
състарена, сякаш скоро ще умира.
Тя градината ни чудотворна стори,
като посади трева и кактус в нея.
На пустинята с диханието диша,
побеляла е от много силна обич,
но не я разказва, ако я разкаже,
ще напомня карта на планета друга.
До осемдесет години ще живее
между нас и същата ще си остане,
ще говори същия език задъхан,
който животинките едни разбират.
И така сред нас във тъмна нощ, когато
мъките й дълги своя връх достигнат,
с участта си за единствено възглаве
ще умре от смърт безмълвна, ч у ж д а.
прев. Ал. Муратов, Ат. Далчев
електронно издание „Литературен клуб“
Мануел Рохас (1896-1973)
Чилийски журналист, поет и автор на романи и пътеписи. Първият му роман „Лодки в залива“ е издаден през 1932 г., а през 1936 г. поема ръководството на печатницата на Чилийския университет. През 1951 г. публикува литературния си шедьовър „Син на крадец“ (издаден на български език от „Народна култура“ през 1973). Чрез тази творба Рохас къса с чилийския литературен стил „креолизъм“ и въвежда теми с общочовешки перспективи. През 2002 г. романът е екранизиран със заглавието „Крадецът и съпругата му“.
Рохас издава четири стихосбирки, но, за съжаление, поезията му остава непозната на български език. Учредената през 2012 г. ежегодна Иберо-американска литературна награда, присъждана от международно жури, е кръстена на него.
Пабло Неруда (1904-1973)
Чилийският поет, писател и публицист Пабло Неруда е сред най-великите автори в световната поезия на XX век. През 1971 г. е отличен с Нобелова награда за литература. Истинското му име е Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто – фамилията от псевдонима му е заимствана в чест на чешкия поет Ян Неруда. „Двайсет стихотворения за любовта и една отчаяна песен“ от 1924 г. е първата му книга, предизвикала международен отзвук , и едно от най-популярните заглавия в испаноезичната литература за всички времена. Автобиографията му, публикувана през 1973 г., е озаглавена „Изповядвам, че живях“.
Встрани от творческата си дейност Неруда е силно ангажиран и политически. Изявява се като дипломат (консул и генерален консул), политик с комунистически възгледи, сенатор и кандидат-президент. През 1950 г. е удостоен с Международната награда за мирна Световния съвет за мир, а през 1953 г. получава Сталинска награда за мир от съветското правителство.
4.
В това утро нахлува буря
от сърцето на летния вятър.Като кърпички бели за сбогом
вятър облаци бели развява.Необятното вятърно сърце
бие в нашето любовно мълчание.Вятър в гората, многогласен, божествен,
вятър – говор за битки, за песнопения.Бърз вятър окапали листа обира
и като живи стрели разхвърля птици.Вятър мята утрото към вълни без пяна,
към огньове с пламъци полегати.Утро, в което потъват целувки,
укротено на прага от летния вятър.
прев. Никола Инджов
Рикардо Молинари (1898-1996)
Молинари е един от най-бележитите и награждавани аржентински поети, близък до писателската група „Флорида“ или „Мартин Фиеро“. Започва писателската си кариера още през 1927 г. с публикуването на стихосбирката „Зографът“. Известно време живее в Испания, където се сприятелява с представителите на прочутото „Поколение на 27-а“ Федерико Гарсия Лорка, Рафаел Алберти, Херардо Диего и Мануел Алтолагире. Подобно на Уилям Блейк, Молинари се занимава с дърворезба, избягва всякаква публичност и остава непознат извън родината си, въпреки че е високо ценен там.
Характерно за неговото творчество е съчетаването на по-строга форма с експериментална образност. Наситеният му с метафори стих поставя главно метафизични въпроси, а отговорите се оказват затворени в характерните за Аржентина картини, в които неотделимо се преплитат животът и смъртта. Творчеството му обхваща над 70 книги. През 1957 г. е удостоен с Националната награда на Аржентина за литература. В България негов поетичен сборник – „Сенки от блясък“ – излиза за първи път през 2018 г. в превод на Николай Тодоров.
Роберто Боланьо Áвалос (1953-2003)
Чилийски писател, автор на романи, разкази, стихотворения и есета, наричан от „Ню Йорк Таймс“„най-значимият за поколението си глас на латиноамериканската литература“. Първият му реален пробив на испански идва с романа му „Диви детективи“, който е награден с две от най-значимите международни награди за испаноезична литература: „Ералде“ през 1998 г. и „Ромуло Галегос“ през 1999 г. Световният успех на Боланьо обаче идва посмъртно, когато магнум опусът му „2666“ е преведен на английски език.
В текстовете на Боланьо личат смесените му чувства към Чили и чилийците, особено що се отнася до литературата. Писателят не пести критики към литераторите, които намира за посредствени (например Исабел Алиенде) или разочароващи като личности (Пабло Неруда, Алехандро Ходоровски), но отправя възторзи и по отношение на онези, които смята за особено даровити (Никанор Пара, Енрике Лин, Родриго Лира).
Боланьо се занимава с поезия докъм 40-ата си година, когато окончателно се преориентира към дългата форма. В едно интервю казва, че е започнал да пише проза, защото се е чувствал отговорен за благосъстоянието на семейството си, особено след раждането на сина си през 1990-а. Въпреки това продължава да се определя преди всичко като поет и през 2000 г. публикува стихосбирката „Романтичните кучета“, съставяна в продължение на 20 години.
Възкресение
Поезията се спуска в съня
като водолаз в езеро.
Поезията, по-храбра от всички
се спуска и потъва
като олово
в безкрайно езеро подобно на Лох Нес
или мътно и злокобно като Балатон.
Погледнето я от дълбините:
водолаз
невинен
покрит с перата
на волята.
Поезията се спуска в съня
като мъртъв водолаз
в окото на Бог.
прев. Владимир Сабоурин, списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018
Сесар Валйехо (1892-1938)
Перуански поет, писател, драматург и журналист. Публикува само три стихосбирки през живота си, но въпреки това го определят като един от великите поети-иноватори на XX век. Всяка негова книга се различава от предишната и е революционна сама по себе си. Наричан е още „най-великият поет след Данте“.
ИЗ „ТРИЛСЕ“
Море, как ни привличаш ти със свойте книги,
които поучават… как неутешимо,
жестоко ти мълчиш в изгарящатата жега!Забиваш ти мотика след мотика
и страници от пяна пак прелистваш,
и удряш, удряш с брадва като луд „сезам“.
Докато бесните вълни кръжат, ридаят,
изтръгнали въжетатат на ветровете
и спомените – ти с уста от волфрам светиш,
присвило кучешните се зъби, напомнящи
за костенурките на звучно „л“…В теб мъдростта на черните криле трепери
от треска върху раменете на деня.Море, изправена огромна книга,
с единствен лист – към нас обърнал
лицето си наопаки…
прев. Лада Галина
електронно издание „Литературен клуб“, 2013
Хорхе Карера Андраде (1903-1978)
Eквадорският поет и дипломат е автор на очерци по история на културата на Еквадор, пътеписи и публицистични есета, както и на литературнокритически творби. Kонсул е в Перу, Франция, Япония и САЩ. По-късно става посланик във Венецуела, Великобритания, Никарагуа, Франция, Белгия, Нидерландия. Работи още в ООН и ЮНЕСКО. Застава на поста външен министър на Еквадор от 1966 до 1967 г. Превежда френски поети и руски автори.
Андраде се прочува като един от най-големите испаноезични поети на XX век. Определят го като „наследник на традициите на латиноамериканския модернизъм, „нативист“, обърнат към своите национални корени, майстор на класическия стих. Определят го още като „хронист на космоса“, но той винаги подчертава своя индиански произход и значението на родината. Обединява в творчеството си традиционното и националното с авангардното и космополитното. През 1977 г. правителството на Еквадор му връчва наградата Eugenio Espejo за значителен принос към литературата.
СЪВРЕМЕННА ИСТОРИЯ
В шест сутринта димът се събужда
и непрекъснато сочи с ръка посоката на вятъра.
Пейките консервират замразения сън на бедняка,
витрините на магазините вземат улицата в плен
и я продават заедно с плодовете, бутилките
и морските миди.
Децата събират хлябове и звезди
на своите траурни плочи за писане,
и автомобилите се носят, не знаейки,
че камъкът на всеки завой чака знак от съдбата.Словесна картечница,
пишещата машинка стреля по невидимия часови – звънеца.
Наковалните раздробяват звънкия сън на подковите,
а шевните машини ускоряват сърцебиенето на неомъжените жени
сред въртящия се прибой на материята.Вечерта откарва голям вързоп от слънцето в трамвая.
Безработните гледат небето като кошница с ябълки.
Полковете на студа
разпръсват групите на бедняците и скитниците.Продавачът на риба, продавачите на вестници
и човекът, който смила небето със своята латерна,
си подават един на друг ръце в часа за вечеря
в клоаките и под мишниците на мостовете,
където отпадъците изобразяват градина
и консервните кутии изплезват език.
Сенките им растат по-високо от островърхите керемидени покриви
и малко по малко покриват града, пътищата, близките полета,
докато не задушат в гърдите си образа на вселената.
прев. Георги Ангелов
сп. „Литературен свят“, брой 16, януари 2010
Хулио Кортасар (1914-1984)
Аржентинският писател и поет е представител на направлението магически реализъм и автор на няколко експериментални романа, както и на множество разкази. Противопоставя се на перонисткия режим и през 1951 г. се възползва от отпуснатата му от френското правителство стипендия и емигрира във Франция, където остава до края на живота си. Там работи като преводач за ЮНЕСКО. Освен това превежда и художествена литература. През 60-те години Кортасар активно се ангажира с левичарските възгледи, като подкрепя Кубинската революция, сандинисткото правителство в Никарагуа и борбата за човешки права в Латинска Америка.
Happy New Year
Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.
Поема
Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.Освен това – обичам те и има време, а е и студено.
прев. Стефка Кожухарова
Специални благодарности на екипа на сп. „Литературен свят“ за преводите на многообразието от непознати поети!
На снимката: Пабло Неруда
Източник: News Click
