„Останалото е мълчание“ (изд. „Ера“) е промотиран като един от най-чаканите трилъри за настоящата година. Правата за разпространението му вече са продадени на територията на рекордните 45 държави, а тези за екранизацията му са закупени от продуцентското студио на Брад Пит след оспорван търг с други големи филмови компании. Авторът Алекс Майкълидис е страстен почитател на Агата Кристи, a зад гърба му на сценарист стоят ленти с участието на редица холивудски звезди. У нас дебютната му книга излиза броени дни след премиерата ѝ в САЩ и Англия.
С тази мотивация и изострено очакване започнах романа. По пътя на четенето преминах през различни емоции: от разочарование поради семплия стил на разказване, през нетърпение, до възникването на онзи изгарящ въпрос, който вълнува всеки почитател на криминалета: какъв е мотивът, наистина ли това е убиецът? След края на книгата признавам, че успя да ме увлече – проследих с любопитство натрупващите се различни гледни точки и търсех символиката на цитатите от небезизвестни психоаналитици, вплетени в историята.
„Останалото е мълчание“ започва с дневника на Алисия Беренсън. Стилът на автора е ясен, изчистен и с прецизност разкрива каква личност е Алисия: разколебана и фина. Воденето на дневник е вид терапия по съвет на съпруга ѝ. Централният разказ обаче протича през очите на психотерапевта Тео Фейбър, който ни въвежда в сюжета.
Алисия е обвинена за убийството на съпруга си и уликите я посочват като единствената възможната извършителка. В криминалните филми биха възкликнали: „Твърде лесен случай“. Трудността идва от там, че Алисия спира да говори. Потъва в мълчание. Осъждат я, обвиняват я за психично болна и я затварят в съдебнопсихиатричната клиника „Дъбравата“. Тео започва откровения си разказ, като описва интереса си към нейния случай. Той смята, че убийцата е гениална художничка. На последната си нарисувана картина след убийството тя поставя надпис „Алкестида“ – заглавието на старогръцката трагедия на Еврипид, която придава мистерия на случая (макар не толкова, колкото очаквах) и се оказва разковничето на убийството.
Отвъд обичайните въпроси за криминален роман – кой, защо, какво точно се е случило – „Останалото е мълчание“ работи ненатрапчиво в едно друго измерение: докъде се простират границите между пациент и терапевт по време на терапията? До каква степен имаме моралното право да се намесваме в личното пространство на друг човек, на друго семейство? Има ли случка, която може да ни оправдае? Можеш ли да понесеш истината сам? Какво и кого убиваш, ако я споделиш? Ако си избрал професия да лекуваш, да помагаш на другите, може ли да я практикуваш, без да си познал себе си, без да си излекувал себе си? Любовта, която оправдава, е очевиден и за мен безинтересен отговор. И не на последно място, още един важен въпрос: за измеренията на злото и носим ли отговорност, ако го подтикваме у другите?
Забележителната сила на романа е в това как борави с процесите на психоанализата, като ги прави достъпни, разбираеми, онагледени по художествено приемлив начин. Те достигат несъзнателно до читателя, защото водещата нишка е да се пропука мълчанието на Алисия. Както знаем от Фройд, структурите на личността ни днес са скрити в детството. „Останалото е мълчание“ великолепно демонстрира вредите и невъзможното им поправяне в зряла възраст.
Алекс Майкълидис умело вплита познанията си за психоанализата, древногръцката трагедия и финалните думи на Хамлет „останалото е мълчание“, които ни връщат към въпроса за вината и изкуплението, за търсенето наказание по сходен с героя на Достоевски начин от „Престъпление и наказание“. Без излишен драматизъм и терзания. Той също така ни напомня, че душата на човека си остава загадка. Дори вече да я наричаме „психика“ и да откриваме начини да я лекуваме.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
