Боговете са велики — провлачила бавно Ацула, сякаш разкривала голяма тайна. — Но сърцето е по-велико. Защото боговете идват от сърцата ни и пак в сърцата ни ще се върнат…
Не съм от заклетите фенове на Нийл Геймън и не съм изчела цялото му творчество от кора до кора. Много ми харесаха „Добри поличби” и „Звезден прах”, искрено съм се забавлявала и с двете. Разказите на Геймън обаче ме оставиха по-скоро раздвоена, имаше няколко, които силно ме впечатлиха, но като цяло не са оказаха моето нещо. За „Американски богове” (изд. „Бард“) съм попадала на крайно полюсни мнения, от изключително положителни, до: „ама какво се случва в тази книга, само се размотават нагоре надолу из Америка”;(почти точен цитат давам).
Преди време започнах книгата, но сигурно изчетох 10 страници и я оставих за някога по-късно. Сега реших отново да се върна към нея. Този път ме завладя от началото, после темпото малко се забави и леко досади, но накрая шеметно се разбърза. В крайна сметка, това, което мога да напиша за романа, е, че е един от най-странните, които съм чела. Няколко дни по-късно все още не мога да събера мислите си и да опиша впечатленията си. Да, вярно е това с размотаването из САЩ, но само ако го четеш буквално. Под повърхността има доста идеи и разсъждения за религиите, боговете и щастието.
Главният герой Шадоу току що е излязъл от затвора, където е посрещнат от тайнствения Уензди, който го наема, за да го вози и при нужда да изпълнява други задачи. И така започва обиколката из САЩ, срещите с нови и стари богове и търсенето на онова нещо, което ни кара да живеем, не просто да съществуваме. Няма да разкрия кой знае какво, като напиша, че Уензди, всъщност е бог Один. Това става ясно още в началото.
В повествованието Геймън вплита доста факти от историята на Америка, допълнени с разкази за пристигането на старите богове в тази нова земя. Разглежда се и сблъсъкът на старите богове с новите богове, родени от технологичния прогрес. И някак си боговете, подобно на хората, се променят и не са съвсем същите като в родината си. Интересна е идеята за силата на бога, която се подхранва само докато хората вярват в него. Мотив, който съм срещала и в други книги. И да, от гледна точка на динамиката наистина не се случва много, но аз по-скоро възприех историята като сблъсък на култури и гледни точки и описание на многоликостта на самите Съединени американски щати. Два цитата, които много добре описват това:
Като култура те могат да имат някои общи знаменатели: пари, правителство, развлекателна индустрия, очевидно се намират и на една и съща територия, ала единственото, което създава илюзията за обща държава, са доларът, „Вечерното шоу“ и „Макдоналдс“.
Стари богове тук, в тези нови земи без богове.
Наистина странен роман, но пък пораждащ доста теми за размисъл за щастието, религията и живота като цяло. Това сигурно е книгата, от която съм си подчертавала най-много цитати и няма спор, Геймън е силен писател. Тези, които търсят много екшън и повечко динамика в сюжета, очевидно няма да харесат романа. Ако пък се интересувате от история на религиите и повече философски размишления, то „Американски богове” предлага доста солидна доза и от двете. Със сигурност сега ще прочета „Момчетата на Ананси”, която ще ме срещне с някои африкански богове и ще допълни цялостната картина, започната с „Американски богове”.
Прочети ревюта и за другите книги на Геймън. „За щастие, млякото“, „Дим и огледала“, „Океанът в края на пътя“, „Момчетата на Ананси“ и „Книга за гробището“ от Милена Ташева.
„Никога, никъде, никой“ от Димитър Панайотов и „Добри поличби“ от Преслава.
Прочетете и повече за живота на Нийл Геймън в рубриката „Големите“.
