fb
Ревюта

„Аврамови хроники“ на едно драматично българско минало

4 мин.
Avramovi hroniki Stefka Vencheva

Avramovi hroniki Stefka Vencheva„Съгласен съм, но духовният път е самостоятелен, по него никой не тръгва с компания – отвърна Соломон. – Защото „робът се бори за свобода, а свободният за съвършенство“. Ти роб ли си, или свободен, Степан?“

Когато започнах да чета „Аврамови хроники“ на Стефка Венчева, знаех, че е сред десетте финалисти в конкурса за „Нов български роман“ на издателство „Сиела“. Малко по-късно романът се озова и във финалния списък с номинирани за наградата „Хеликон” за 2015 г. Това, което не подозирах, макар че някак се усещаше през цялото четене, е, че романът всъщност е написан по действителни събития.

Имената, времената и случките, описани в книгата, са реални. Не съм променила нищо от това, което научих, докато вървях по пътя към края на този роман. Той бе започнат през 2006 г. Почти две години не успях да напиша нищо друго освен историята за Халил и Гюлтен, Нуртен и Мустафа. Страхувах се, че нищо повече няма да се роди. Но то се случи. Осем години по-късно успях да разкажа тази история.

„Аврамови хроники“ е драматична, трогателна, силна и емоционална книга. Първата част се чете малко по-бавно и трудно, смяната на герои и съдби леко обърква читателя. Впоследствие пътищата им се преплитат и всичко си идва на мястото. Действието се развива в периода от не толкова далечната 1940 г. до скорошната 2014 г.

Венчева ни разказва за живота на жителите от Аврамови колиби, едно селце, което „се гушеше в боровия губер на Родопите“. Различните етноси, които са събрани там, са основната нотка на сюжета. Българи, турци, арменци и евреи съумяват да живеят мирно в едни не толкова мирни времена. Съдбата на всеки един герой е умело предадена от Венчева и възкръсва на белия лист, за да съживи едни горчиви спомени за годините, в които политиката направлява живота на хората, конкретни лица биват заклеймявани като „врагове на народа“, доносите са на почит, частната собственост става собственост на държавата, а имената се сменят по задължение, наложено от закона.

Няма да ми омръзне да чета за комунизма, може би защото не съм живяла през този период. Това обаче не ми пречи да се възхищавам на всички писатели, които се заемат с бойната задача да върнат миналото – точно за нас, младите, които (смея да кажа) са били малко или много привилегировани да не израснат през онези смутни години. Ако няма кой да ни разкаже какво е било, ще останем невежи, а точно това не бива да се допуска.

Да, тази част от българската история всички си я знаем и достатъчно книги вече са написани по темата. Но ако трябва да съм откровена, от всички творби с подобна тематика, засега „Аврамови хроники“ ми допада най-много. Дали защото е лична, дали защото авторката е разгърнала изумително добре палитрата със светли и тъмни тонове на онези времена, или защото Ганка Филиповска е свършила безупречна работа по редакцията, но е факт, че книгата е хубава, смислена, донякъде дори деликатна, фина. Не разбирам защо остана извън блясъка на прожекторите, според мен й се полагат малко повече бурни овации и заслужено внимание.

Много ми се иска романът „Аврамови хроники“ да достигне до повече читатели и да бъде оценен от възможно най-високо. Защото силно вярвам, че добрите хора все още са повече от онези, злите.

Душата на добрите хора прилича на чекмедже, пълно с вълшебства и скъпоценности, но ако зла ръка отвори това чекмедже, пръстите й ще изцапат всичко.

Венчева признава, че е написала своя роман „с идеята, че хората не принадлежат на различни етноси, а на една планета. Няма значение какъв е цветът на кожата им и как се казват. Те са еднакви. Хора“.

И такива трябва да останем преди всичко друго. Хора. По възможност с главно Х.

Още едно ревю за книгата може да прочетете в „Книголандия“ и в блога „Книжен Петър“.

[ + ]