fb
Ревюта

За любовта и града – магично

3 мин.
belgrad

belgradНикога не съм търсила туристическата страна на места, които съм посещавала. Тя сама те намира и повлича в тълпи от японци с фотоапарати и немци с широки бели шорти. Друго е това, което търся, което ме очарова и после остава като светъл спомен при споменаването на едно звучно име… Прага, Берлин, Вроцлав, Виена…

Обичам градовете в малките им детайли, в събуждането на живота рано сутрин, в рутината на местните хора по тесните улички встрани от големите шумни булеварди, в локалния мирис на непознати комбинации от подправки, в погледа на чужди очи, в улици със странни имена, които трудно можеш да произнесеш и всички дребни случки, които те впечатляват. Обичам да поставям и себе си в тази обстановка, да сравнявам и да си обяснявам защо тези неща у нас, в България са различни. Ей така, мисли на самотния странстващ в непознатия град.

Докато четях “Магията на Белград” на Момо Капор имах чувството, че съм отново на път и отново се влюбвам в един вълшебен град, в който никога не съм оставала, а съм виждала единствено от прозореца на автобуса на път за някъде другаде. Влюбвах се именно в тези малки детайли, които винаги търся като „Пролетта”, “Битакът”, “Кафето”, “Нощта”, “Сладкото одумване”, “Духът”, та дори и “Агнешкото”, което никога не съм обичала. Опознавах града от думите, написани от художник, нарисувал места, хора и мисли, които вероятно само ние на Балканите можем да усетим толкова силно, близко и емоционално. Защото това е и второто нещо, което те поглъща в тези кратки разкази-картини – общото умиление по неща, които “миришат на вкъщи”, общата мъка по загубата на всичко, погубено от алчност и простотия, общата сляпа надежда, че в “белия свят” ще ти е по-добре, знаейки, че никога няма да го усетиш като истински свой свят. Защото колкото тези разкази да са писани дълбоко, силно и изцяло за Белград, до голяма степен те описват и ситуацията в София и България. Какво да се прави… тук единственото нещо, което ни разделя, са войните – другите неща са общи, балкански.

Момо Капор вкарва в своите разкажи изключително умело носталгията по миналото в преплитане с едно настояще, което не съди, а просто отбелязва и поставя въпроси, за едно бъдеще, което той сам няма да доживее.

С мъдрост и прости думи Капор казва

Научих. Научих – един ден и най-лошите години ще бъдат добрите, стари времена.” И после допълва, че “Може би щастието е в това навреме да прекъснем надпреварата за щастие? Да стигнем до живота, преди лекарите да са ни забранили пушенето, алкохола, храната, къпането, слънцето и любовта?

Защото сръбската философия се върти винаги около “Аз съм принуден да бъда това, което съм” и непонятната за чуждите любов към този ветровит град, който не е фотогеничен, красиво напудрен и внушителен, но има дух. И то какъв!

[ + ]