Излизащата отново у нас „Войната не е с лице на жена“ е първата книга на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич от цикъла й за Великата утопия, писана в началото на 80-те години на миналия век. Предговорът на авторката към последното издание от 2013 г., по което е направен настоящият български превод, ни връща към началото на нейния творчески път и сблъсъка й с цензурата – по-често принудителна, но понякога и самоналожена.
Предлагаме ви кратък откъс от него, който няма нужда от коментар. Само от една издълбоко изпусната въздишка и една случайно вметната фразата, която сякаш бележи всички следващи текстове на писателката, създала жанра на човешките гласове:
„Жал ми е за тези, които ще прочетат тази книга и за тези, които няма да я прочетат…”
ЧОВЕКЪТ Е ПО-ГОЛЯМ ОТ ВОЙНАТА (ИЗ ДНЕВНИКА НА КНИГАТА)
Ръкописът отдавна лежи на масата…
Вече две години получавам откази от издателствата. Мълчат списанията. В писмата отказът е винаги еднакъв – твърде страшна война. Много ужас. Натурализъм. Няма я водещата и направляваща роля на комунистическата партия. С една дума, войната не е правилната. А каква е правилната? С генералите и мъдрия генералисимус? Без кръв и въшки? С герои и подвизи.
Аз не просто записвам, аз събирам, проследявам човешкия дух там, където страданието сътворява от малкия човек голям човек. Където човек израства. И тогава той за мен вече не е ням и безследен пролетариат на историята. Открива се неговата душа… В какво тогава е моят конфликт с властта? Разбрах – на голямата идея й трябва мъничък човек, на нея голям не й трябва. Тогава той е излишен и неудобен. Трудоемък за обработка. А аз го търся… Търся малкия голям човек. Унизен, смачкан, оскърбен – минал през сталинските лагери, той все пак е победил. Извършил е чудо.
Никой не може да му отнеме тази Победа…
След седемнадесет години
2002-2004 г.
Чета своя стар дневник…
Опитвам се да си спомня човека, който бях, когато писах книгата. Този човек вече го няма, даже я няма и страната, в която тогава живеехме. А именно нея са защитавали и в нейно име са умирали през четиридесет и първа – четиридесет и пета. Навън всичко вече е друго – ново хилядолетие, нови войни, нови идеи, ново оръжие и изменилият се руски (по-точно руско-съветски) човек.
Горбачовата перестройка… Книгата ми я отпечатаха, тя имаше удивителен тираж – два милиона екземпляра. Това беше време, когато се случваха множество потресаващи неща, ние пак се втурнахме яростно нанякъде. Пак – към бъдещето. Ние още не знаехме (или забравихме), че революцията винаги е илюзия, особено в нашата история. Но това ще е после, а тогава всички бяха опиянени от въздуха на свободата. Аз започнах да получавам десетки писма, папките ми набъбваха. Хората поискаха да говорят… Да договорят…
На мен не ми оставаха съмнения, че съм обречена безкрайно да дописвам своите книги. Не да ги пренаписвам, а да ги дописвам. Слагаш точка, а тя тутакси се превръщаше в многоточие…
***
Всичко може да стане литература…
Най-много ме заинтересува в моите архиви бележникът, където записвах тези епизоди, които бяха задраскани от цензурата. А също – моите разговори с цензора. Пак там намерих страници, които изхвърлих сама. Моята самоцензура, моята собствена вътрешна забрана. И моето обяснение – защо не съм го напечатала това. Много и от едното, и от другото вече е възстановено в книгата, но тези няколко страници искам да ги дам отделно – това също е документ. И моят път.
Из това, което изхвърли цензурата
„Нощем се събуждам… Сякаш някой, ами… плаче до мен… Аз съм на война… Отстъпваме… Отвъд Смоленск някаква жена ми изнесе своята рокля, успявам да се преоблека. Вървя сама… сред мъжете… Току що бях в панталони, а сега вървя в лятна рокля. Изведнъж ми започнаха тия работи… Женските… Преждевременно започнаха, сигурно от вълненията. От притеснението, от обидата. Къде ще намериш нещо тука? Срам! Колко ме беше срам! Под храстите, в канавките, в гората спяхме по пъновете. Толкова много бяхме, че в гората мястото не стигаше за всички. Вървяхме объркани, измамени, никому вече не вярващи… Къде е нашата авиация, къде са нашите танкове? Това, което лети, пълзи, гърми – всичко е немско.
Такава попаднах в плен… През последния ден, преди плена, ми поразиха и двата крака. Лежах и пикаех под себе си. Не знам с какви сили изпълзях през нощта в гората. Случайно ме прибраха партизани…
Жал ми е за тези, които ще прочетат тази книга и за тези, които няма да я прочетат…”
„Имах нощно дежурство… Влязох в помещението на тежко ранените. Лежи един капитан… Лекарите ме предупредиха преди дежурството, че през нощта той ще умре… Няма да изкара до сутринта… Питам го: „Е как е? С какво да ти помогна?“ Никога няма да го забравя… Той изведнъж се усмихна, такава светла усмивка на измъченото лице: „Разкопчай си халата… Покажи ми гърдите си… Отдавна не съм виждал жена си…” Обърках се, та мен даже още не бяха ме целували. Нещо там му отговорих. Избягах и се върнах след час.
Той лежеше мъртъв. С онази усмивка на лицето…”
Из разговор с цензора:
– Кой ще тръгне да воюва след такива книги? Вие унижавате жената с примитивен натурализъм. Жената-героиня. Развенчавате я. Правите я обикновена жена. Самка. А те са ни светици.
– Нашият героизъм е стерилен, той не иска да се съобразява нито с физиологията, нито с биологията. Не му вярваш. А изпитван е бил не само духът, но и тялото. Материалната обвивка.
– Откъде у вас такива мисли? Чужди мисли. Не съветски. Вие се надсмивате над тези, които лежат в братските могили. Начели сте се на Ремарк… При нас ремаркизмът няма да мине. Съветската жена не е животно…
„Край Сталинград имаше толкова убити, че конете вече не се бояха от тях. Обикновено се плашат. Конят никога няма да настъпи мъртъв човек. Своите убити ние ги събрахме, а немците се търкаляха навсякъде. Замръзнали… Ледени… Аз, шофьорка, карах сандъци с артилерийски снаряди, чувах как под колелата пукат черепите им. Костите. И бях щастлива…”
Из разговор с цензора
– Да, трудно ни се даде Победата, но вие трябва да търсите героичните примери. Те са стотици. А вие показвате мръсотията на войната. Долното бельо. При вас нашата Победа е страшна… Какво се опитвате да постигнете?
– Истината.
„Настъпваме… Първите немски селища… Ние сме млади. Силни. Четири години без жени. В мазетата – вино. Мезета. Ловяхме немски момичета и… Десет човека насилваме една… Жените не стигаха, населението бягаше от Съветската армия, вземахме младите. Момиченца… Дванайсет-тринайсет годишни… Ако тя плачеше, я удряхме, с нещо и запушвахме устата. Нея я боли, а на нас ни е смешно. Аз сега не разбирам как съм могъл… Момче от интелигентно семейство… Но това бях аз…
Единственото, от което се бояхме, беше нашите момичета да не разберат за това. Нашите медицински сестри. Пред тях ни беше срам…”
„Попаднахме в обкръжение… Скитахме по горите, по блатата. Ядяхме листа, ядяхме кората на дърветата. Някакви корени. Бяхме петима, единият съвсем момче, току що призван в армията. През нощта съседът ми шепне:”Момчето е полуживо, все едно ще умре. Разбираш ли ме…” – „За какво говориш?” – „На мене един пандизчия ми разказваше… Те, ако бягали от лагера, специално взимали със себе си млад човек… Човешкото месо става за ядене… Така се спасявали…”.
Нямах сили да го ударя. На другия ден срещнахме партизани…”
„Партизаните дойдоха през деня на коне в селото. Изведоха старейшината и сина му. Биха ги по главите с железни пръти, докато не паднаха. И на земята ги довършиха. Аз стоях до прозореца… Всичко видях… Сред партизаните беше моя по-голям брат… Когато той влезе вкъщи и искаше да ме прегърне: „Сестричке!!” – аз извиках: „Не приближавай! Не приближавай! Ти си убиец!!” А после онемях. Цял месец не приказвах.
Брат ми загина… А какво щеше да е, ако беше останал жив? И се беше върнал у дома…”
Из разговор с цензора
– Това е лъжа! Това е клевета срещу нашия войник, освободил половин Европа. Срещу нашите партизани. Срещу нашия народ-герой. На нас не ни е нужна вашата мъничка история, на нас ни трябва голяма история. История на Победата. Вие не обичате нашите герои! Вие не обичате нашите велики идеи. Идеите на Маркс и Ленин.
– Да, аз не обичам великите идеи. Аз обичам малкия човек…
Из това, което изхвърлих сама
„Аз до Берлин стигнах с армията…
Върнах се на село с два ордена „Слава“ и с медали. Поживях три дни, а на четвъртия, раничко, мама ме вдига от леглото, докато всички спят: „Дъще, аз съм ти събрала бохчичка. Върви си… Тук още две по-малки твои сестри растат. Кой ще ги вземе за жени? Всички знаят, че ти четири години си била на фронта, а мъжете…”.
Не докосвайте душата ми. Напишете като другите за моите награди…”
„Мнозина от нас вярваха…
Ние мислехме, че след войната всичко ще се промени… Сталин ще повярва на своя народ. Но войната още не беше свършила, а ешелоните вече тръгнаха към Магадан. Ешелони с победители… Арестуваха тези, които са били в плен, оцелели в немските лагери, когото немците бяха откарали на работа – всички, които видяха Европа. Можеха да разкажат как живее там народът. Без комунисти. Какви са там къщите и какви – пътищата. За това, че никъде няма колхози…
След Победата всички замлъкнаха. Мълчаха и се бояха, както преди войната…”
„Аз съм учител по история… Пред мен учебника по история го пренаписваха три пъти. Учила съм децата по три различни учебника…
Питайте ни, докато сме живи.. не пренаписвайте след това без нас. Питайте…
Знаете ли колко е трудно да убиеш човек. Аз бях нелегална. След половин година получих задача – да се хвана на работа като келнерка в офицерската столова. Млада, красива… Взеха ме. Трябваше да сипя отрова в котела със супа и същия ден да избягам при партизаните. А аз вече бях свикнала с тях, те са врагове, но ти всеки ден ги виждаш, те ти казват: „Данке шьон… Данке шьон…” Трудно е това… Да убиеш е по-страшно, отколкото да умреш…
Цял живот съм преподавала история… И никога не съм знаела как да разкажа за това. С какви думи…”
„Войната не е с лице на жена” от Светлана Алексиевич ще бъде отново на българския пазар от 19 април 2017 г. с логото на „Парадокс”. За предварителни поръчки, можете да посетите сайта на издателството.
