Точно три десетилетия след като застана начело на футболния Манчестър Юнайтед, сър Алекс Фъргюсън вече е безспорна икона на спорта. Дългият списък с отличия води със себе си много опит, който си заслужава да бъде споделен. След безспорния успех на автобиографията на сър Алекс и у нас преди две години „Сиела“ пуснаха на пазара и последната книга на легендарния мениджър „Лидерът“, написана в съавторство със сър Майкъл Мориц. И понеже няма как да си успешен лидер, ако не си прочел достатъчно книги, вижте съветите на сър Алекс, свързани с четенето.
През годините съм научил много от четене на книги. Като момче разочаровах родителите си, че не се стараех достатъчно в училище (до голяма степен понеже вече бях завладян от омаята на футбола), така че стандартното ми образование завърши, когато бях на шестнадесет години. Винаги обаче съм харесвал четенето. Всъщност на 6 февруари 1958 г. бях в библиотеката на Глазгоу, когато чух за самолетната катастрофа в Мюнхен. Много години поред се абонирах за „Дейли Експрес“ (от понеделник до петък) и за шотландските „Съндей Мейл“, „Съндей Поуст“, „Съндей Експрес“ и „Индипендънт“ през уикендите. Пристрастен съм и към „Рейсинг Поуст“, който ме държи в час с конните надбягвания. Но най-важното е, че винаги съм харесвал книгите.
Интересът ми към книгите се простира далеч отвъд футбола. Един от треньорите, за които съм чел, е в спорт, който няма нищо общо с футбола. Това е великият Джон Удън, треньор на баскетболния отбор на УКЛА (Калифорнийски университет в Лос Анджелис). Той извежда отбора си до 10 шампионски титли за 12 сезона. Вероятно силата му е била да вдъхновява, вместо да е майстор на тактиката, но няма никакво съмнение кой е бил шефът. Той не е допускал никакво отклоняване или хора, стъпили отвъд начертаната от него пътека. Чел съм и за Винс Ломбарди, много известно име в САЩ като треньор на Грийн Бей Пекърс. Той е бил обсебен от американския футбол точно както и аз от английския. Беше ми лесно да се идентифицирам с него и обичам думите му
„Ние не загубихме мача, просто ни свърши времето“.
Разгръщал съм и други книги за мениджмънт и лидерски качества, но така и не намерих такава, която да ме грабне, може би защото винаги бях толкова претоварен от собствената ми работа. Същото се отнася за книгите за спорта и автобиографии на играчи. В по-голямата си част автобиографията на играч на Юнайтед е разказ, макар и от различен ъгъл, на нещо, което вече съм преживял. Просто открих, че предпочитам да чета книги, които имат много малко общо с всекидневната ми работа. От време на време се зачитах в книги за футбол, като „Проклетият Юнайтед“ на Дейвид Пийс, романизирана история на 44-дневния престой на Брайън Клъф като мениджър на Лийдс Юнайтед през 1974 г., но не мога да кажа, че ми се стори увлекателна. Но останах впечатлен от „Довиждане, но не и сбогом“, автобиографията на Боби Робсън – човек, на когото се възхищавам много. Животът му е започнал в мина за въглища, уволняват го като треньор на националния отбор на Англия, след като е бил само на крачка от финала на световното първенство през 1990 г., но той проявява голяма смелост, като се съвзема и отива да води ПСВ Айндховен в Холандия. Оттам преминава в Порто, Барселона и накрая се връща в родния си Нюкясъл. От автобиографиите на играчите за мен изпъква „Червен“ на Гари Невил, публикувана през 2011 г. Това е дълбокомислена книга и помага на читателя да разбере какво е напрежението върху играчите и колко голяма е нуждата им да успеят.
Не искам да преигравам, но в книги за военна история открих някои наблюдения, които са съотносими с футбола. Всеки генерал трябва да научи кога е най-доброто време за атака и кога е по-добре да се защитаваш. Странно, но това се повтори и в един тренировъчен курс за специалните части SAS, в който се обясняваше как те провеждат атаки, като заобикалят противника по фланговете, отвличат вниманието му в едната от двете страни, а след това нанасят смъртоносен удар в центъра. Една година в пауза в сезона заведохме целия отбор за два дни в тренировъчния комплекс на SAS в Херефордшър. Там ни показаха всичко – спускане от хеликоптер, стрелбището и симулации на ситуации със заложници. На играчите им хареса изключително много. Един от уроците, които усвоих от SAS, беше за ефективността на зулуската формация като рога на бик, в която войските, атакуващи по фланговете, създават слабости в центъра на отбраната. Пренесох този урок направо на тренировъчния терен и работихме по него една седмица преди мача с Ливърпул. Имах играчи, които атакуваха на далечната и на близката греда, а изведнъж Гари Палистър изскачаше точно иззад средата на наказателното поле и реализираше. В интерес на истината Палистър отбеляза два гола точно по този начин. Това можеше да се окачестви като пресъздаване на бойния план на зулусите, но никой от телевизионните коментатори не го забеляза.
Американската история винаги ми е била интересна – както военната, така и политическата. Прочел съм доста за Ейбрахам Линкълн и Джей Еф Кей, особено за това колко е важно да не бързаш, преди да вземеш решение. Книгата на Дорис Кърнс Гудуин „Екип от съперници: Политическият гений на Ейбрахам Линкълн“ направо ме погълна, а внимателният подход на Джей Еф Кей по време на Кубинската ракетна криза през 1962 г. е възможно най-добрият пример за взимане на обмислени решения, който бихте могли да намерите. Когато натрупах години, определено открих повече достойнства в търпеливото намиране на правилното решение. В началото на кариерата ми като мениджър можех да бъда твърде припрян – все бързах да свърша нещата и да наложа авторитета си върху ситуацията.
Нужна е смелост, за да кажеш „Нека помисля“.
Когато си млад, искаш да полетиш до Луната и да стигнеш там бързо. Според мен това обикновено се дължи на ентусиазма. С възрастта обаче уравновесяваш ентусиазма с опита.
Разбирам, че ние сме формирани от много други сили освен наблюдаването, слушането и четенето. Всички сме случайни жертви на ДНК-то на нашите родители и се формираме от късмета при жребия, от обстоятелствата, при които сме израснали, и от полученото образование. Но всички имаме две много мощни оръжия, които контролираме напълно – очите и ушите ни. Да наблюдавам другите, да изслушвам съветите им и да чета за хора са три от най-добрите неща, които някога съм правил.
Вижте и кои са любимите книги на сър Алекс Фъргюсън тук.
