Учили са ме, че човек има право и трябва да избира проектите, за които работи – да са такива, в които наистина вярва. Какъвто и продукт да предлагаш, каквато и услуга да извършваш, трябва да си честен към себе си и да не правиш неща, с които не си съгласен. Вярно, това е лукс, който не всеки може да си позволи, но пък е осъзнат избор.
Така след лична предварителна прожекция на новия български филм „Дамасцена“ имах възможност да преценя дали искам да управлявам онлайн комуникацията на една от малкото независими пълнометражни ленти у нас през последните три десетилетия. Отговорът беше положителен, защото потенциалът беше предостатъчно голям – дебютиращ екип (и за Тодор Анастасов, и за Мария Лалева като сценарист и продуцент), но доста разнообразен като опит и възрастов диапазон актьорски състав (4 поколения) и прилично добре разгърната история с включени важни за мен теми.
Възрастният Течо, изигран от Веселин Плачков
Историята в режисирания от Тодор Анастасов „Дамасцена“ е драматично-поетична, на границата с митологизацията, ако решите да се фиксирате върху образа на главния персонаж Течо (Веселин Плачков) и факта, че филмът е финансиран от първообраза на героя. Ако погледнете обаче към редицата микротеми в сценария, можем да си говорим дълго за „блъскането“ в тежките първи години на демокрация и хиперинфлация, за икономическото и емоционално наследство от Комунизма, за вътрешните ни прегради, за предразсъдъците (класови и етнически)…
Затрупах ли ви? Вярвайте ми, няма да усетите тези малко над два часа, а когато стане време да гледате в торентите, ще спирате през няколко минути. И моля ви, правете го! Говорете за това с родителите/децата си, прекалено рядко въпросните теми излизат на преден план в родни културни продукти.
Да се върнем обаче на Течо – още като ученик по време на лятна бригада се среща фронтално с комунистическите привички и не му харесва. Избира търговията с розово масло за свое поприще и започва борбата си с Нено Колев (Димитър Баненкин) за национално и съответно господство в сектора. Тяхното съперничество е основано на пословицата как трябва да държиш врага си предостатъчно близо, а през годините преминава през различна форма на финансови и психологически зависимости. Странна симбиоза, в която доброто просто не може да не спечели.
Веселин Плачков е солиден, почти напълно убедителен дори в най-тежките сцени. А да гледаш Баненкин в ролята на гадния комунист-превърнал-се-в-яростен-демократ просто е удоволствие.
В моменти, в които действието е напът да натежи, се появяват по-весели образи, с които сякаш сценаристът Мария Лалева ни е подала сламката да се надсмеем на грешките си като общество. Даскалите и апаратчиците например са сюрреалистично гротескни в речта си, а лъжите на режима… е, за тях всички си затварят очите.
На помощ идва и магичната Царица на розите (Неда Спасова), която преследва Течо през целия път към сбъдването на мечтата му. Една фиксидея още от момента, в който почти се удавя невръстен – да се ожени за Царицата и след това да й изгради храм. Други жени ще има, но нито една няма да е толкова важна. Дори и Гюла (Симона Халачева), която ще претърпи редица метаморфози, няма шанс пред мечтата.
Откритието в тази лента обаче е Троян Гогов. Актьорът от Драматичен театър Пловдив влиза в ролята на Брат’чеда, който в детството си е силно недоверчив към системата, а след това го виждаме като милиционер и след 10-и – полицай.
Цял живот на боклуци слугувам. На боклуци слугувах едно време, на боклуци слугувам и сега!
Точно животът на Брат’чеда показва най-ясно цялостното състояние на нацията – доброволен Стокхолмски синдром, за който рано или късно съжаляваме. Ако по-голямата част от зрителите ще се просълзят на смъртта на бащата на Течо (изигран класически от мой любимец – Любен Чаталов), аз се просълзих на момента на полудяването на Брат’чеда. Още веднъж на отказа му да си тръгне от лудницата… Преди това на „Нищо не можеш да направиш, Течо!“ в нощта на Голямата екскурзия.
Героят на Троян Гогов определено няма да е единственият просълзен от сцената в нощта от Възродителния процес
И като споменах насилственото изселване на българските турци, това беше един от мотивите, които ме грабнаха от самото начало. Сякаш истинско табу за родната култура, петминутната поредица от сцени на селското събрание, набезите на милицията и дългите среднощни колони от емигрантски автомобили завършват с балада на турски… Накрая единственото, за което можеш да мислиш, е как децата, с които си си играл като малък, за една нощ са сменили имената си и ти не можеш да разбереш защо. Ето това е добър повод да поговорите със своите деца по темата!
Разбира се, няма как да спестя и лошите страни на „Дамасцена“. Опитът за накъсаност на разказа и прехвърлянето от една година в друга е чудесен похват, но също толкова коварен. В случая много често зрителят няма да хване логиката и връзките между отделните времеви отрязъци. Аз поне се загубих на две-три места. Тодор Анастасов не е успял да се справи и с един друг проблем – неумението на голяма част от младите актьори да оставят театралната игра за сцената и да заиграят като за кино. То особено личи в ситуациите, в които Симона Халачева трябва да бъде комична в ролята си на Гюла (което все пак не прави лошо изпълнението й в сериозните сцени с нейно участие).
Понеже става въпрос за българско кино, със сигурност мненията ще са поляризирани, затова съветвам да прецените лично. „Дамасцена“ вече е в десетки киносалони в цялата страна, а местата и часовете на прожекциите за премиерната седмица можете да видите тук.
П.П. И понеже вече разказах, че съм „виновник“ за онлайн присъствието на филма, не пропускайте да харесате страницата във Facebook, да последвате в Instagram и да се абонирате за You Tube канала за повечко ексклузивно съдържание. О, забравих – има и GIPHY.
