Понякога не мога да определя какво ми харесва в дадена книга. Случвало ми се е да прочета прекрасен роман, който да ме изпълни с най-възвишени чувства непосредствено след края, но от който не си спомням почти нищичко след по-малко от месец. Случвала ми се е и „Ана“. Първият роман на Диана Петрова, с който се сблъсках, имаше своите недостатъци, но и до днес не съм забравила имената на героите, а отделни сцени са се запечатали в ума ми и изникват пред очите ми всеки път, когато се сетя за творбата.
Някои книги просто ти влизат под кожата. При Диана, изглежда, това е умение.
„Синестезия“ се класира след десетте финалисти в конкурса на издателство „Сиела“ за „Нов български роман“, но не спечели. Въпреки това се зарадвах, че излезе с логото на „Изток-Запад“ толкова скоро след края на конкурса, защото бях безкрайно любопитно как ще ме провокира авторката този път.
Първата ми асоциация със заглавието „Синестезия“ бяха лудите гении синестети от зашеметяващата „Творците на памет“ – онези, които виждат звуци и мислят с цветове. Романът обаче ме захвърли на съвсем друго място – на кушетката в кабинета на психоаналитика Радослав, начинаещ терапевт, който набира първите си клиенти сред екипа на голяма софтуерна компания. Радо е проницателен, емпатичен и съобразителен в работата си и бързо успява да си спечели редовни пациенти. Подобно на „Ана“, Писателката, Програмиста, Бъбривкото, Домакинята, Смъртника и Детето скоро няма да ме оставят на мира. Но не оставят и него – неусетно, Радо сякаш се превръща в пациент на самия себе си. А и попада в полезрението на колегите си, които започват да се питат какво стои зад таланта му, каква е истинската причина за бързия му успех.
Както Диана удачно посочва в началото на романа, думата „психо“ автоматично ни хвърля в ужас, независимо дали става дума за психопат или за психоаналитик. У нас идеята да седнеш пред непознат човек и да му разкриваш ежедневните си проблеми (защото тежките психични разстройства не са единственото, което може да разболее душата) и съкровените си чувства изглежда неуместна. Кушетката е запазена за „лудите“, нали така? Но всеки има какво да разкрие. Човешката психика е смайващо деликатна и е притеснително как едно наглед стандартно преживяване може да я травмира. Притеснително е и колко неосъзнато травмирани са повечето от нас.
Никой не е „просто устроен“. Всеки индивид е вселена, независимо от възрастта, пола, интелекта. В този смисъл „Синестезия“ е като междугалактическо пътешествие, което те засмуква в черните дупки на човешкото съзнание и безмилостно те запраща от ум в ум. Прелиташ зашеметен покрай разнообразните страдания на съвременния човек и не смееш да се припознаеш в тях. А ако знаете само какво си мисли психоаналитикът ви, докато ви гледа… За мен това беше най-интересната част – какво бушува зад овладяното, съчувствено изражение на онзи, у когото уж са всички отговори.
В тази книга на Диана Петрова няма нищо излишно. Дивата енергия на опърничавата „Ана“ е обуздана и концентрирана в прецизната „Синестезия“, раждайки един изпипан и интелигентен роман. В същото време се зарадвах, че Диана не е изгубила смелостта на писането си и отново е крайно искрена и провокираща – нещата, които най-много ми допаднаха в предишната й творба. Ако се интересувате от психология, „Синестезия“ е задължителна за вас. Ако се интересувате от себе си – също.
Прочетете и ревюто за другия роман на Диана Петрова – „Ана“.
Романът „Синестезия“ ще бъде представен днес, 9 декември, от 18:30 ч. в клуб „Максим“ при театър „Българска армия“, ул. „Г. С. Раковски“ 98.
