На празничния 23 април ви срещаме с личност, която прави повече за културата ни от много от тупащите се в гърдите лица, които виждате обаче често от екраните на телевизора и телефона си. Дияна Боева е родена в Добрич. Завършила е българска филология, понастоящем преподава български език и литература в ЕГ „Гео Милев“ – Добрич. Наскоро там създава първия кабинет по съвременна българска литература на името на Георги Марков, който повдига темата за творците извън конюнктурата и вади на преден план стойностните и незадължително най-популярни съвременни български автори. Учениците имат пространство за споделяне на идеи и свободата да обсъждат книги извън задължителната учебна програма. Прочетете интервюто със съвременната будителка Дияна Боева.
Кога се роди идеята за кабинет по съвременна българска литература на името на Георги Марков и защо за вас беше важно тази идея да се реализира? Разкажете ни повече за проекта.
Идеята за кабинета по съвременна българска литература се появи с времето: с четенето от моя страна на разнообразна литература, с преподаването на български и всякакви други автори, защото т. нар. конспект по литература в училище може да търпи промени и критики, но самата литература като изкуство е нещо необятно и изследването ѝ винаги престои, даже често зависи от всеки следващ читател. Идеята се роди от разбирането ми, че аз и учениците в гимназията сме читатели на стойностна литература, което не означава непременно популярна. Онези, които се занимават професионално с литература, са наясно: най-популярното (вкл. рекламираното) не винаги е най-стойностното.
Аз съм и задочен докторант по съвременна българска литература, в дисертацията си изследвам творчеството на Георги Марков в литературния и образователен дискурс. Всеки писател има свой път на развитие, включително Георги Марков, неговото поколение и другите – по-късно родените. Беше важно за мен да поставя Георги Марков до останалите български писатели: чисто визуално дори, а и съдържателно да видя темите му на писане до тези на различни творци. За себе си да открия какво влияе на автори като Яна Язова, Борис Христов, да речем; или Павел Вежинов, Виктор Пасков, Иван Пейчев… След това идва и моментът на подбора. Не може всичко и по-много при учениците, важно е обаче да има набор от разнообразни текстове с различна тематика, ако не им хареса нещо, да посегнат към друга книга с проза или лирика. Един учител по език и литература не може да се отказва от същността на своята работа – книгите и провокацията към тях.
Коректно е да кажа, че кабинетът на името на българския писател Георги Марков се осъществява с помощта на МОН и НП „Осигуряване на съвременна, сигурна и достъпна образователна среда“. Исках да направя пространство, в което да създам среда за изучаване на литература, да обособя кът за творчески умения. Подбрах разнообразни автори, в националните литератури е така: различни, но заедно. Това не е слоган, а по-скоро съдба за човека писател.
Как подбирате авторите, чиито книги могат да се намерят в кабинета?
Всички автори от фототапета присъстват със свои книги и във витрините в стаята. Нямах средства за книги, наложи се да разчитам на дарения, с които да закупя „списъка“, който направих. За закупуването на книгите ми помогнаха ученици, колеги, родители. Институтът по литература към БАН ми предложи да избера от сайта на издателство „Боян Пенев“ книги, които могат да са ни полезни, така че обогатихме библиотеката с литературна критика и история. Читателските вкусове са различни, но аз се спрях на имена, които носят ценностни модели чрез средствата на литературата, също представят любопитна гледна точка към света – обособена видимо или не толкова. Някои от тези автори са непознати за по-широката аудитория, но са явни за изследователите. Смятам, че е време, хората, които се занимават с хуманитаристика да направят по-видима своята дейност. Какво като се затваряме по пет души на конференции? Можем пак да го правим, но и да проглеждаме за другите, да избираме като специалисти, нещо стойностно и полезно, за да го покажем, дори с риск да останем неразбрани или отхвърлени.
Не ми харесва капсулирането на литературното днес у нас: това води до разпад по модела на затворените общества и култури (отворените общества са изградени на принципа: приемам-предавам). Малки и не толкова малки кръгове с фенове, които се събират сякаш по сигнал, вероятно закупуват книга и коментират, в което няма нищо лошо. Но съм убедена, че подходът трябва да е различен и да започва от училище: само един възможен вариант са „моите автори“, както казват учениците, защото съществуват в българската национална литература, имат свое място и стойност. Просто са извън канона, което не е неглижиране непременно. Някои обаче са класици (Фотев, Дубаров, Б. Христов, В. Пасков). Към тях винаги може да се посегне, както аз го направих: извадих ги на показ и подадох книгите им на ученици и колеги. Не се изисква много.
Трябва да започнем нашия разговор за литературата чрез отварянето към автори, които имат стойност, това искам да кажа. Другото е временно и нетрайно и най-вече не носи кой знае какво след себе си.
А как избрахте авторите, които присъстват на фототапет в кабинета? Бихте ли ги изброили?
Да, ще ги изброя всички! Вече казах, че могат да са тези автори, но и други, според възприятията и компетентността на колегата. Търсих творци, които поне в част от своето творчество да се конфронтират със социалистическия реализъм, т.е. да рискуват и да излизат извън нормите и еднозначността на идеологическото и да проявяват своята индивидуалност чрез писане. Не е задължително да са дисиденти, просто да търсят свой път. Да имат, чисто житейски, съдба, която да ги отделя от конюнктурата на деня – някои от тях са големи чешити и особняци. Да речем, литературният мит за Иван Пейчев с ритуалното му живеене като бохем, съдбовното писане на поезия и неприспособимостта му към социалистическия бит, той живее между София, Шумен и Калофер, доста време е без постоянна работа. Борис Христов пък отказва Държавна награда „Св. св. Кирил и Методий“ – съвсем младите хора трябва да знаят и за такъв тип неконформистко поведение, наградите са и за отказване, а не само за показване. Какво да кажем за смъртта на Яна Язова и Георги Марков – освен, че е физическо посегателство и насилие над живота им, над човешкото също. Ами онази бунтарка, бургаската поетеса Петя Дубарова, за която униформата е бреме.
Мога да продължа, но искам да наблегна на факта, че редичката от български поети и писатели води най-цитираният българин за всички времена, това е Цветан Тодоров. Учен, за който в българското училище не се споменава, познавам и студенти филолози, които не знаят за него. Няма по-популярен и с такава значимост български учен в областта на хуманитаристиката като Цветан Тодоров. Житейската му съдба също е любопитна. Има автори, които са и от днешния ден, наши съвременници.
И така, ето и подредбата – на първия ред: Цветан Тодоров (1939-2017); Борис Христов (1945); Яна Язова (1912-1974); Георги Марков (1929-1978); Христо Фотев (1934-2002); Петя Дубарова (1962-1979); Здравко Кисьов (1937-2015); Иван Методиев (1946-2003); Екатерина Йосифова (1941-2022); Биньо Иванов (1939-1998); Иван Ланджев (1986); Елена Алексиева (1975); Иван Цанев (1941); Антон Баев (1963); Блага Димитрова (1922-2003); Иван Пейчев (1916-1976); Иван Радоев (1927-1994);
на втория ред: Мария Донева (1974); Михаил Вешим (1960); Владимир Зарев (1947); Поли Муканова (1980); Азиз Таш (1973); Мартин Петков (1976); Иван Теофилов (1931); Любен Станев (1924-2009); Виктор Пасков (1949-2009); Елин Рахнев (1968); Ангел Игов (1981); Владо Даверов (1948); Павел Вежинов (1914-1983); Александър Геров (1919-1997); Палми Ранчев (1950); Петър Чухов (1961); Георги Рупчев (1957-2001)
Изобщо не влизам в разговори, че съм била пропуснала някого, а можело и еди-кой си да включа. Програмите на МОН са отворени, всеки може да влезе, за да кандидатства и да направи своята актуална снимка на съвременността чрез литературата. Така могат да се получат различни кабинета в не едно училище. С една дума: стъпки към по-добра читателска култура.
Като казах актуална снимка: лицата на тези автори са топли и проникновени, на мен ми се виждат даже красиви и озарени. Сякаш се прожектират от стената, един журналист ми каза, че имат интелектуално, проевропейско излъчване.
В тази логика, в стаята са лицата, и някои от книгите, на трима български преводачи: Цветан Стоянов, Любен Любенов и Валери Петров. Все пак работя в Езикова гимназия, трябва да се говори и за ролята на преводача за популяризиране на литературата.
Сложила съм и онази красива снимка на Петя Дубарова, застанала с Христо Фотев – леко извърнати са. Чертите на Дубарова са меки, очите ѝ са спокойни.
Едва от няколко месеца имаме кабинет, не мога с всичко да ги запозная бързо. Твърдя, че езикът на тези поети и писатели може да формира личности, защото изисква малко повече усилие, задълбоченост. В ума ми идва онова прословуто начало на „Бариерата“ на Вежинов…
Успявате ли да грабнете интереса на учениците, които намират развлечение предимно онлайн днес? Включвате ли ги по някакъв начин и в самата организация, подредба или друго, свързано с кабинета?
В стаята има по-малък фототапет с корицата на една електронна ученическа книга, казва се: „Различната българска литература“ (изд. „Ерго“), има и QR-код към нея. В тази книга, посветена на годишнина от рождението на Петя Дубарова, са включени есета и доклади на мои ученици, които се явяваха на конференции към УчИ-БАН преди няколко години. Всеки може да я изтегли безплатно от сайта на издателството след регистрация – ТУК. Там пишат за автори като Вежинов и „Бариерата“, Рик Риърдън и романите му, Петя Дубарова и Георги Марков и др. Корицата е рисунка на момиче от XII клас, което е завършило вече. Може да бъдат провокирани не просто да четат, но и да пишат и да изследват. Не сто процента, разбира се, и не постоянно, но при всички положения могат да бъдат въвлечени чрез качествени книги в разговор за литературата. На учениците трябва да се предлагат разнообразни и добри текстове.
Има едни профилирани часове по БЕЛ, цели пет часа са на седмица в XI и XII клас. Много съм доволна от тази идея на МОН: на първо четене разгледахме почти всички автори от фототапета: с презентации на творчеството, преди това ги търсят по стената, четем от книгите, вадя ги от витрините, а понякога просто четем по цели три часа.
По чиновете си всички имат QR-код на „Различната българска литература“ и код към онлайн Речника на българската литература след Освобождението, който се разработва в Института за литература при БАН и се ползва безплатно – ТУК. Ресурс, който е много полезен за редовните и профилираните часове. Опитвам се с т. нар. „мека сила“ да облагородя онлайн облъчването, могат да ползват дигитални текстове също. В този речник не присъстват само трима автори от фототапета, но това е, защото колегите все още работят по него, и ще продължават. Авторите са: Азиз Таш, Поли Муканова и Мартин Петков.
Иначе с учениците ритуално поставяме новите книгите във витрините. Опитвам се да го превърна в събитие, каквото си е. От тях слушам и за фантастиката, която четат, както и за книгите игри, с които се занимават. Началото е поставено, бавно и постепенно, особено с по-малките гимназисти, ще градим… Даже забелязвам, че сформираме нещо като общност. В петъците оставяме с групата ми по творческо писане: та ние се разбираме, подбираме текстове за някакво четене, общуваме, правим упражнения.
Сигурна съм, че те ще си спомнят, като завършат, именно това малко и различно пространство, където са видели за първи път (повечето) Блага Димитрова и Екатерина Йосифова, Георги Рупчев, Биньо Иванов и Иван Методиев, Павел Вежинов и Иван Цанев…
По ваши наблюдения, кои са темите, които вълнуват младите читатели? Какво би ги примамило да четат книги?
Българската литературна критика, доколкото се развива свободно и не е плод на поръчки от Литературни агенции, пропусна стихосбирката на Мартин Петков – „Приготвяне на багажа за път“ (изд. „Ерго“). Тази малка стихосбирка е антологична, събирана е двадесетина години. Учениците са индикатор за много неща, тяхната непохабеност и енергия на минутата откриха нещото, което в литературата се нарича автентичност, те му казват искреност. Мартин Петков спечели читатели с Багажа и сред колегите, наложи се да купим още няколко бройки за училищната библиотека.
Искам да кажа, че съм сред бъдещите и нови читатели, които търсят нещо, което да ги докосне, и това да не е далечно и твърде преднамерено в своята интелектуална ирония: хем да ги задържа по чиновете, където ги чакат телефоните и тяхната действителност, хем да ги изведе в един по-различен свят, да ги издигне малко. Никой не ми го е формулирал по този начин, аз го виждам. Не искат да стоят на едно и също място, но не знаят какво ги очаква, ако напуснат този сигурен виртуален свят, в който всеки може да е такъв, какъвто иска и после да забрави.
Последното ми го сподели едно момче, след като чете дневниците на Дубарова, после допълни: „Страхуваме се от провала, г-жо, повече от всичко друго“. Какъв провала на седемнадесет. Ами голям бил, да съм четяла дневниците на Дубарова. Чувствителността ѝ задавала едно – страх, макар и от друго време, но пак подобно усещане като днес.
От какво се нуждаете, за да поддържате и надграждате кабинета?
Всичко, което имаме в читалнята „Марков“, е ресурс за години напред. Дано ми стигне ентусиазмът. Отключвам витрините и вадя книгите по всякакъв повод, но не на всяка цена. Работим с непознати текстове, това го има в учебната програма. Развиваме малко и музейното дело: колеги водят в часа на класа свои ученици да им разказвам за българските автори – за тяхната съдба и творчество. Наскоро участвахме в Деня на европейските автори. Групата ми по творческо писане също е в кабинета. Надявам се и колегите да се включват със свои идеи. Вратата е отворена за онези, които искат да четат, да разглеждат или да търсят нещо… Независимо какво.
Нуждаем се от още книги.
Имате ли друга смела мечта, свързана с литературата, която обмисляте или по която работите?
Не си дадох сметка, че е смело това, което правя, докато мислех темата на кабинета, защото бях наясно какво искам да постигна. Обмислех читателските кътове, къде да са портретите на Захари Стоянов, Георги Марков и Алеко Константинов, опитвах се да открия добри снимки от наши събития, за да им намеря място. Събирах моменти от собствения си читателски опит: гледах да не е преднамерено, да носи новаторски и експериментален дух, да запазя мярката и да вдъхна увереност с: „Добре дошли в кабинета по съвременна българска литература „Георги Марков!“.
Дияна Боева публикува текстове в различни всекидневници, както и в литературни издания и сборници. С логото на издателство „Ерго“ излизат и трите романа на авторката, които очертават първата съвременна българска трилогия в по-ново време: началото на 50-те и края 80-те на XX век в „Писма за оригами“ (2016); началото на 90-те на XX век в „Невинни“ (2020); 1996-1997 г. в „Замръзването“ (2023), свързан с Жан-Виденовата зима. Всяка от частите може да бъде четена поотделно, но взети заедно, разгръщат пред читателя учудващ и автентичен епически свят, в който човекът е открил своя град К. и мястото си в него.
Книгите на Дияна Боева, както и на всички автори, споменати в интервюто, можете да поръчате от Ozone.bg.
