През последните няколко години намусените антисоциални герои и откровените чудаци добиха огромна популярност на българския книжен пазар. Тенденцията започна с романите на Фредрик Бакман, в частност „Човек на име Уве”, и може би „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” на Юнас Юнасон. Оттогава се нароиха доста подобни истории с отличително дълги заглавия и симпатично несимпатични герои, от които читателите, изглежда, още не са се уморили.
Убедена съм, че някоя задълбочена статия по въпроса – защо образи, които бихме подминавали с пренебрежение, досада или откровена антипатия в реалния живот, така ни привличат в измисления – само чака да бъде написана. Засега обаче я оставям на заден план, защото вместо това предпочитам да ви разкажа за Елинор Олифант – поредния персонаж с необичайно име и трогателна история, която има потенциала да ви разплаче… но и изненада.
Хвърлих око на романа още преди няколко месеца, когато го видях за първи път в секцията „Очаквайте“ в сайта на издателство „Обсидиан“. Анотацията ми прозвуча съвършено – антисоциална героиня с мизантропски наклонности и трагично минало, която предпочита самотата и спокойствието? Нямах търпение да се добера до книгата!
Действително, по отношение на Елинор романът не ме подведе. Както анотацията веднага ще ви разкрие, Елинор Олифант е странна птица – много интелигентна, също толкова нетактична, безкомпромисно различна от околните и най-вече последователна в нежеланието си да не общува с никого и да не прекарва извън дома си повече време от задължителния минимум. Съществуването й се върти около универсалния магазин „Теско“, водката и ежеседмичните телефонни разговори с майка й, пребиваваща на мистериозно място за… хора като нея. Ненадейно обаче педантичната рутина на Елинор е нарушена от нещо, или по-скоро някой, който ще я накара да пожелае да се промени. С промяната обаче идва осъзнаването какво си представлявал преди, а то поставя Елинор в куп непривични за нея ситуации, които може да ви разсмеят до сълзи.
Гейл Хъниман (снимка: Daily Record)
Въпреки преобладаващо хумористичния тон, „Елинор Олифант си е супер” е преди всичко книга за самотата. Винаги съм поддържала мнението, че между това да си сам и това да си самотен има огромна разлика. Елинор показва как границата между двете понятия се размива и как от съзнателен избор самоналожената изолация неусетно може да се превърне в психологическа клетка и огромна пречка пред така нужната промяна – промяна, която може буквално да спаси живота ти.
Същевременно смятам, че освен добронамерени предупреждение, героинята може да бъде и огромно вдъхновение за хора с интровертни наклонности. Въпреки психологическите травми, душевните рани и зейналите пропасти в социалните й умения, лично за мен Елинор е олицетворение на вътрешната сила. Мнението на околните, вариращо от подигравателна почуда до откровено възмущение пред личността й, постоянно се разбива в стената на личните й убеждения и така и не съумява да я пробие.
Много често хора като Елинор са длъжни да моделират себе си спрямо общоприетите нрави и да отричат или потискат определени страни на характера си, за да се нагодят и оцелеят. Героинята обаче е толкова непоколебима, директна и откровена, че, пречупена през нейната гледна точка, историята с лекота те примамва от нейната страна на барикадата, където всичко в собствения й грижливо изграден свят изглежда съвсем логично, а в този на уж нормалните хора – абсурдно, смехотворно и достойно за презрение.
Книгата е страшно чаровна и сърцата, но имайте предвид, че е бавно четиво. Фактът, че е разказана изцяло през призмата на изключително затворен в себе си човек, определено се отразява на темпото, особено ако сте свикнали с истории на противоположния спектър – бързи, енергични и изпълнени с емоционални бомби. Гейл Хъниман е вложила немалко психологизъм и осезаемо повече доверие в търпението и вниманието на читателя, което за мен е добре дошло, но подозирам, че би било пречка за други.
Една от чуждестранните корици на романа – върнете се към нея след прочита му, за да разберете колко сполучлива е всъщност
Лично за мен обаче не темпото беше проблемът, а странната неопределеност на настроението, което романът се опитва да внуши. В преобладаващата си част той е забавен и на моменти почти комичен, показвайки ежедневните премеждия на Елинор при извършването на привидно съвсем нормални дейности – ходенето на фризьор и козметик, шопингът, поръчването на питие в бар, танцуването на парти… Същевременно смущаващо мрачното й минало постоянно се прокрадва на най-неподозирани места и те оставя някак объркан каква книга точно четеш. Не че двете са напълно несъвместими, разбира се, че не – просто в конкретния случай усетих не хармония, а дисонанс между смешното и тъжното.
Най-големият дразнител за мен обаче категорично беше любовното увлечение на Елинор. Знам каква цел изпълнява чисто сюжетно и защо е описано точно такова, каквото е, но от самото начало ми се стори толкова нелогично, прибързано и дори детинско, особено за интелигентен и подчинен на рационалната логика човек като Елинор, че не спрях да го възприемам като слабост до самия край. Отново изтъквам, че то изпълнява своята съществена роля в историята, но всеки път, когато Гейл Хънимън ме връщаше към него, ме обхващаше неимоверна досада.
Сега, след като изложих както позитивите, така и резервите си към романа, е време за финалната „присъда“. Откровено заявявам, че за мен „Елинор Олифант си е супер“ е сред най-качествено написаните представители на онзи тип литература, за който говорих в самото начало. Най-важното е, че се усеща колко привързана е Гейл Хъниман към героинята, с каква топлина и обич я е изваяла, наред с всичките й недостатъци и възмутителни привички. Книгата е досущ като водещия си образ – има си своите странности, с които да ви изкара извън релси, но много по-съществено и ценно е съкровището отвъд тях.
