Израелският автор Елис Шуман стана популярен в България преди няколко години с текста си в Huffington Post „10 невероятни неща, които не знаете за България“ – материалът бе споделян хиляди пъти у нас и определено даде нов поглед върху страната ни в международното пространство. Елис е истински приятел на България и го показва не само в публикациите си в различни онлайн издания, но и чрез книгите си. У нас през юни излезе вторият му роман, ситуиран у нас – „Бургаската афера“ (Сиела), последвал успешния „Долината на траките“. Познаваме се от предишното му идване в София през 2015 година и удоволствието да се срещнем отново на същото място само година по-късно е комбинирано с дълъг разговор за България, Израел, пътуванията и неговите книги.
Най-важният въпрос: защо България, защо Бургас?
Прекарах в София по работа 2 години в периода 2009–2010 г. Тогава със съпругата ми дойдохме за пръв път в България. Никога не сме обмисляли страната като дестинация за пътуване преди това, но пък животът се завъртя така, че прекарахме много време тук. През деня, естествено, бяхме на работа, в офиса, но използвахме уикендите, за да обикаляме из страната… Посетихме крайбрежието, Бургас… мисля, че беше през зимата, през декември. Мисля, че тръгнахме от южното крайбрежие, беше много ветровито и студено.
Върнахме се в Израел след две години, прекарани в България, и внезапно усетих необходимост да пресъздам преживяното в България чрез писането си. Ние самите не знаехме кой-знае какво за страната, преди да дойдем тук – както и повечето чуждестранни читатели. Изпитах потребността да споделя историята и културата на България – дори българската национална кухня – с четящите на английски. Чувствах страната като безопасно място – в контраст с насилието, на което сме свикнали в Израел.
И решихте да опишете всичко това в книга.
Двамата с жена ми живеем в Израел, откакто сме тийнейджъри. Минали сме през войни и терористични атаки. Това е цикъл на насилие и ужас, който се повтаря непрекъснато. Животът в България през тези 2 години беше не просто почивка от Израел, а и от живот под такъв стрес. Не трябваше да се тревожим – чувствахме се комфортно като израелци, като евреи. Много удобно се чувствахме в България; но тогава се случи атентатът в Бургас и изреалци бяха убити, атаката беше насочена към тях… Това ни нарани – не само защото загубихме сънародници; нарани ни фактът, че се случи в България – на място, което възприемаме близко. Не беше честно спрямо израелците, но не беше честно и спрямо българите. Защо българите да бъдат част от този ужасен атентат? Но това събитие ме провокира да напиша втория си роман.
Това, което беше съобщено в медиите, репортажите по телевизията… така и не разбрахме какво стана. До днес никой не е задържан под отговорност за тази атака… Още не знаем какво точно се е случило. Това ме вдъхнови да се опитам да си представя какво се е случило, даде картбланш на креативността ми да преживея деня на атентата. Дори днес, 4 години по-късно… романът ми е художествена измислица, но не зная колко далеч е от истината, тъй като все още не знаем какво наистина се е случило.
„Бургаската афера“ е втората Ви книга. Разказахте ни за историята зад създаването й, кажете ни малко повече за сюжетните линии в нея.
Самата атака е пресъздадена художествено: петима израелци и един българин са били убити – това е истина. Но, отново казвам, всичко – от първа страница нататък, е измислица, не исках да накърня паметта им. Макар че сюжетът се базира на реално случили се събития, има много информация, дошла от медиите, която съм включил в романа – информация, която в много от случаите се оказа невярна. Почти всичко в романа е на базата на въображението ми.
Книгата е посветена на тези, които са загубили живота си и на търсенето на виновниците – така, както аз си го представям – то би следвало да е съвместно между България и Израел, защото засяга и двете страни. Израелци са били нападнати, но същевременно атаката се случва в България. Доколкото познавам израелското законодателство, Израел би искала да проучи въпроса обстойно – съвместно с България, да разбере кой стои зад атаката, какви са мотивите. Като гражданин на Израел, исках да знам. Като израелски писател исках да представя атаката на читателите – исках да им дам възможност да видят какво се е случило зад кулисите. Да им покажа България.
Вероятно сте наясно, че Бургас е един от центровете на престъпна дейност в България, открихте ли нещо повече за това, докато правехте проучване за книгата си?
Хубавото е, че не знаех твърде много, когато пишех. Естествено, бяхме наясно, че има организирана престъпност, още докато работехме тук. В годините след това продължих да се интересувам, да чета какво се случва в България
И не сте чувал за Митьо Очите?
(смее се) Чувал съм за много неща, за много личности. Имах възможност да си измисля как действа полицейското управление, какво би могъл да направи един полицай – не само преди, но и сега… Нарисувах образа на главата на едно мафиотско семейство, опитах се да си представя какви криминални процеси могат да се развиват, дали е имало трафик – например трафик на хора – и знам, че се случва навсякъде по света, не само в България. Но това беше част от цялата картина и се опитвах да си представя как това повлиява на работата на полицията. Всичко това беше отчасти мое проучване, отчасти познати българи ми помагаха, добавяха разни неща. Едно от нещата, за които се чудех, бе какви униформи носят детективите в България – знам как се обличат израелските детективи от филми и прочие, виждал съм ги, но исках да съм сигурен, че няма да напиша нещо, което да звучи нелепо или не на място. Проучвах до последния детайл.
Какво се промени за Вас – като автор – във времето между двете книги, ситуирани в България и да очакваме ли нова книга на български, да речем, догодина?
Първата ми книга („Долината на траките“ – б.р.) започва с изречение, с една идея: “Какво става, ако някой изчезне в България?” Докато живеехме тук, бяхме наясно с акциите на Американския корпус на мира – той вече не праща доброволци в България, но по онова време беше много активен. Чудех се какво ли би станало, ако доброволец от Корпуса изчезне в България. Исках да включа това в книгата си. Исках да разкажа и за тракийското наследство в България. Когато дойдохме, не знаехме нищо за тях – естествено, всички знаят за римляните, но, пътувайки из България – в музеите във Враца, в София, при посещения на гробниците в Казанлък, научих много и исках да го споделя с читателите си.
Още едно желание се породи в писането на „Бургаската афера“ – исках да свържа България и Израел по някакъв начин – също както терористичната атака, при тези ужасни обстоятелства, свърза двете държави, за мен беше важно да споделя повече за тази връзка, тъй като днес България и Израел са съюзници в много отношения. И всъщност имаме много общо в историята си – например вековете турско робство, но и в днешни дни, смятам, имаме много общи интереси. Имаше горски пожар в Израел по времето, когато живеехме в България, и българските пожарникари бяха първите, пристигнали на място, за да окажат помощ на Израел. Исках да наблегна на всички тези неща в книгата си – тракийското наследство, връзката с Америка – тези неща вече споменах; и най-вече отношенията между България и Израел. Всичко това исках да споделя с читателите от английски – и всъщност беше приятна изненада, че книгата се публикува и прие добре и в България.
Изглежда един израелски автор пише повече за България в международните медии, отколкото, да речем, който и да е български автор. Защо го правите?
Направих проучване за български автори, чиито статии за България са превеждани на английски – много са малко. А това е много жалко, тъй като знам, че в България има много писатели. В същото време има и много малко западни автори, които пишат за България. А има много автори, които пишат за Израел. Всъщност открих една ниша, жанр дори, да пиша за България, тъй като има толкова читатели, които не знаят нищо за страната. Така че писането ми е предназначено главно за читатели на английски, които да научат повече за България – а същевремено и за Израел. В книгата ми единият герой е от тук, а другият – от Израел. Двамата се съюзяват в името на обща цел; по този начин читателят може да научи много неща и за Израел. Когато започнах да пиша за България – първата ми статия беше публикувана в Huffington Post…
Тя стана много популярна в България.
Да, действително, беше преведена поне 2 пъти – неофициално – на български, а накрая и официално – точно миналата седмица разбрах, че е преведена в официална медия. И това е хубаво – че статията е преведена, че се чете, че самите българи научават неща, които не знаят за родината си. И се радвам, че аз, чужденецът, предадох на хората информация за собствената им страна.
Книгите Ви са начин чуждестранни читатели да знаят повече за България. А ако българският читател иска да знае повече за Израел, какво бихте им препоръчал?
Ами, да започнем с моята книга – има един герой българин, един – израелец; хората могат да научат много за Израел, какво е да израснеш в Израел. Случките от миналото на главната героиня, която е от Израел, са свързани с терористични атаки – много сходни с тези в Бургас. Българските читатели имат възможност да вникнат в този начин на живот – да живееш сред тероризъм. Любопитно беше, че докато бяхме в България и влизахме в някой мол, не трябваше да си отваряме чантите, нямаше метални детектори – а това е ежедневие в Израел. Понякога са по-стриктни с проверките; друг път ситуацията е малко по-мирна, но винаги има проверка за сигурност. Ала ако отидеш в обществена сграда, ти правят обстойна проверка. Това са неща, с които сме свикнали в Израел. Когато имаше вълна от самоубийствени терористични атентати, имаше проверка за сигурността на входа на всяко заведение! И политиката им беше много строга. Когато се случи атентатът в Сарафово, мерките тук също се затегнаха – увеличиха охраната на летището, но в Израел тези мерки за сигурност за затегнати през цялото време.
И не само на летището…
Е, да, но в Израел хората виждат подобни неща всеки ден… например онзи ден имаше атака с хладно оръжие. Но много от нападенията са били възпирани от войници, дори когато не са на пост, а също и от обикновени граждани – те имат пълното право, легално, да носят оръжия – за да предотвратяват атаки, да се защитават. Не че искаме да се разхождаме с оръжия, просто ситуацията го изисква – и това наистина помага в преодтвратяането на нападения. Това са хора, които са действали достатъчно хладнокръвно.
Ето така българите могат да научат повече за живота в Израел, само прочитайки книгата. Ето как атаката в Бургас повлия не само на българите, но и на израелците. Макар и по различни начини.
Елис Шуман при една от екскурзиите си в Рила
Споменахте, че знаете няколко неща за българската литература. Обикновено питам авторите, с които разговарям, какво точно знаят за нея и с какво тя е по-различна от тази на собствената им страна.
Познавам единствено български автори, превеждани на английски. Чета и говоря на английски, макар че мога да говоря и иврит – и го правя, но с американски акцент, тъй като двамата с жена ми дойдохме в Израел като тийнейджъри и така и не успях да се отърва от него (смее се).
Но когато чета за удоволствие, го правя на английски. Не бих могъл да съм компетентен – нито за много израелски автори, нито за българските автори. Знам само, че вероятно много повече са израелските автори, преведени на английски – спрямо българските автори. Това, което открих, е обаче, че българските автори някак не изпитват потребност да обясняват нещо за страната си – може би тъй като очакват, че читателите им ще са основно българи. Същото е и при израелските автори.
Има и изключения – Давид Гросман – макар че пише на иврит, винаги има вплетен разказ за израелския начин на живот – не с конкретни детайли, но читателят има възможност да усети какъв е начинът на живот в Израел. Смятам, че българските автори – независимо дали пишат от България или някъде в чужбина – трябва да наблегнат повече на това да разкажат за страната си, за да може чужденците също да опознаят България. И повече книги на български автори трябва да бъдат превеждани на английски, за да може и малкото, което българските автори разказват за страната си – дори аз да разказвам по-подробно за нея в своите книги, да достигне до хора в други държави.
На финала – как се чувствате отново в България?
Дойдохме в България за представянето на „Бургаската афера“, но трябва да призная, че чувството е все едно си идвам у дома… Когато караме по улиците, не е за да разглеждаме забележителности, тук се завръщаме при приятели. Тук сме вкъщи. Всъщност миналата година дойдохме в София за пръв път, откакто живеехме и работехме тук. Винаги е приятно и винаги се опитваме да посещаваме нови места – например този уикенд ще идем в Русе. Знаем, че ще е горещо (смее се). Та, имаме много причини да посещаваме България. Има още много какво да видим.
Значи може би е време за нови „10 невероятни неща, които не знаете за България“?
Може би (смее се).
