Елизабет е изчезнала. Това е водещата мисъл в съзнанието на Мод. Най-близката й приятелка не се е появявала от цяла вечност, но никой не вярва на възрастната жена. Колко възрастна? Над осемдесет години. Защо не й вярват? Ами… Защото тя забравя. Всичко. Постоянно. Ако не са спасителните листчета, натъпкани по джобовете й, животът на Мод щеше да е едно постоянно повтаряне на желания и настроения. Хрумва й нещо, което изчезва от съзнанието й почти в същия миг. Изтръпващо тежък живот. И може би не толкова за „горката“ жена, колкото за дъщеря й, която не спира да се грижи за нея.
Макар постоянните възгласи „Елизабет е изчезнала!“ да поставят на изпитание търпението на детето й, спомените на Мод постепенно започват бавно, мъчително трудно и непоследователно да навързват случки отпреди седемдесет години. Спомени, които сякаш не са просто плод на едно болно съзнание.
В ревютата си почти не говоря за сюжета на книгите. По-важни за мен са стилът на автора, атмосферата, езикът, гледните точки, достоверността на героите. В „Елизабет е изчезнала“ (изд. „Orange Books„) нямам забележки към тези компоненти! Да, вярно е, че събитието, което е развито на тези триста и двайсет страници, в чисто криминално отношение може да се сбие до размера на обикновен кратък разказ, но тогава романът щеше да се лиши от най-ценното сси.
Ема Хейли е вложила много в „Елизабет е изчезнала“. Никак не е лесно да напишеш или дори разкажеш подобна история през погледа на човек, страдащ от толкова тежка деменция. На мен ми помогна да вникна в съзнанието на тези хора, които в повечето случаи дори не осъзнават, че страдат. Донякъде се чувствам съпричастен към подобни диагнози заради преживяна случка в семейството. Все си мисля, че имам добро въображение, и въпреки това не мога да си представя колко ли е ужасно е да не можеш да различиш реалността от спомена и представата от физическото присъствие на нещата. На авторката със сигурност й е отнело доста време и проучвания, за да постигне подобен реалистичен ефект. Винаги оценявам високо подобни опити и съм благодарен на писателите за старанието им.
„Елизабет е изчезнала“ ми напомни за „Странна случка с куче през нощта“ на Марк Хадън заради топлотата на авторката към персонажа й. Възрастната жена е под постоянна опасност да не я сполети беда, но Ема Хейли с любов се грижи за нея. Оставя я да стигне до своята истина и удовлетворение по логичен път, без да й натрапва някакви решения. Харесва ми подобен подход, в който липсват готови обрати, появяващи се като от магьосническа шапка. Не твърдя, че единствената цел на литературата е да бъде реалистична и достоверна, но в този малък роман непринудеността е силен коз, който носи наслада.
Алекс Кръстев също сподели своето мнение за книгата тук.
