Маргьорит Дьорас е неповторима и вълнуваща; създателка на нов вид роман. Всяка нейна творба дълбоко разтърсва читателя с думи така умело подбрани, че се забождат дълбоко в сърцето. Винаги посягам с огромно вълнение към нейни книги, защото, признавам си, невинаги разбирам точно къде ме води, но винаги чувствам какво ми казва. Романите й за мен са чиста поезия.
“Емили Л.” (изд. „Алтера„) не е обикновена любовна история, защото Дьорас е необикновена писателка и в нейна книга няма как да срещнете любов, за която вече сте чели.
В една едновременно изчистена и сложна форма френската писателка показва страшното лице на любовта, която заблуждава, поробва, осакатява.
Четирима души, събрани на едно място по стечение на обстоятелствата, преплитат пред нас две любовни и четири човешки съдби за споделяне. А говоренето/писането е единственият начин, по който тези, които разказват и тези, които са подслушвани, успяват да останат живи в реалността.
Писателката (може би самата Дюрас) и русият мъж споделят една любов илюзия. Тя се заблуждава, че вече не го обича, а той се заблуждава, че още я обича. В бара на хотел “Ла Марин” те са привлечени от странна английска двойка:
“…за нея всичко е свършено и въпреки това тя все още е тук, край този мъж, и тялото й все още е достъпно за него, за ръцете му, навсякъде, нощем, денем.”
Дочуват случайни думи, отронени между Капитана и спътницата му, и дописват историята на Емили Л.
Жената на Капитана някога е била млада и безименна, но открила себе си не в любовта, а в писането. Станала толкова велика поетеса, че било невъзможно да го осъзнае, но получила името си, когато срещнала истинската любов. Любовникът, който никога не я докоснал, но който разбирал стиховете й, които не били за разбиране, я нарекъл Емили Л.
А Капитана ревнувал от стиховете й. Те го плашели с неяснота и обреченост. В пристъп на ужас унищожил най-хубавото, ненаписаното й стихотворение. И после я излъгал, и я загубил завинаги.
А тя винаги му вярвала, вярвала му дори, когато пишела писмо на този, в когото била безнадеждно влюбена:
“Исках да ви кажа нещо, в което вярвам, и то е, че в себе си винаги трябва да запазваме, ето, намерих думата, едно място, нещо като интимно място, в което да сме сами и да обичаме. За да обичаме независимо какво, кого и как, и независимо колко време… за да запазим в себе си мястото на очакването на една любов, на една любов към никого дори, но на това и само на това, на една любов. Исках да ви кажа, че вие сте това очакване.”
Но на малкото пристанище Кийбьов тя е още с него, с Капитана. Въпреки че любовта им била невъзможна, прокълната, безплодна, тя продължава да бяга с него от миналото и от бъдещето и да мечтае за края, които отдавна е дошъл.
Историята им ще стане ясна, едва когато приключи.
В „Емили Л.“ Дюрас прокарва невидима, но осезаема нишка между писането, самотата, любовта, живота, 
тленността и ги превръща в синоними. Да пишеш означава да си самотен, но и да обичаш, а любовта е живот, който не е безкраен. Едно смесване на чувства, понятия и опит, което ни позволява да изпитаме необяснимото и в проблясъка между две гръмотевици, за миг, да видим какво е животът.
