Обичам театъра – една от най-въздействащите форми на изкуство, която кара текстове да оживяват, теб да забравиш за всичко извън залата, и има силата да промени начина, по който гледаш на света.
Последната постановка, която гледах, беше „Бариерата” на пловдивския театър, по едноименната повест на Павел Вежинов. Няма да издавам нищо, защото се надявам да я гледате и не искам да ви отнемам и частица от преживяването, но ще кажа, че гледах от първи ред със затаен дъх, а накрая плаках – не по време на действието, а когато актьорите излязоха за поклон след финала. Не защото бях разстроена от това, което съм гледала, а защото бях възхитена и признателна от начина, по който беше пресъздадена историята на камерна сцена.
Снимка: Драматичен театър Пловдив, фотограф Георги Вачев
И макар да съм сигурна, че въздействието дойде не просто от произведението, а от великолепната актьорска игра на Климентина Фърцова и Иван Юруков, първата ми работа на следващия ден беше да открия книгата и да се потопя в оригиналната творба, поставила основите на спектакъла.
„Бариерата“ е първата ми среща с творчеството на Павел Вежинов, въпреки че името му да ми е добре познато от домашната ни библиотека. И не преувеличавам с „потапянето“ в текста, защото повестта ме грабна още с първия абзац и завладяващото чувство не ме пусна до последната страница. Четох на гарата, четох във влака, четох докато вървя по улицата. В един момент се усетих, че последното не е най-разумното нещо, та последните 15 страници ги четох на пейка. После 15 минути стоях на пейката и осмислях всичките си емоции.
И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста.
А коя е тази бариера всъщност? Смятам, че е метафора за целия ни заобикалящ свят и всички ограничения, които си поставяме, най-често сами. В повестта бариерата е между световете на двамата герои – зрелият и отдаден на логиката и рационалното Антоний, и Доротея – свободният дух, мечтателката, момичето, което отказва да робува на материалното и живее в своето собствено въображение, като за това плаща цената да е неразбрана и различна.
Докато има пари на тоя свят, хората все ще си остават нищожни и дребни като тях, както и да се пребоядисват. Парите нямат свое лице и свой образ, стават като човека, който ги носи. Има мръсни пари, Антони, има нищожни пари, има жалки пари. А има и пари, които не струват нищо, и с тях нищо не можеш да купиш. Това са стиснатите пари.
Бариерата е и между обикновеното и духовното. Между границите на обществото и свободата. Между позната земя под краката ни и погледа към хоризонта. Между всички пречки, които сами поставяме пред себе си заради страха от неизвестното.
И тук идва полетът като вътрешна сила, разбиваща всички ограничения. Извисяване над познатото, освобождаване от оковите на материалното, скок извън границите на рационалното.
Кучетата никак не обичат да служат. И хората не обичат, и кучетата, и животните, да не говорим за птиците. Ходил ли си някога в Зоологическата градина? Виждал ли си орли зад решетките? Няма по-мрачни животни на тоя свят от затворените орли. Може ли орелът да бъде „служещ“? Не може, разбира се.
Творба на 50 години, а така актуална и днес, когато макар привидно да имаме толкова много свобода, сме затворени в границите на собственото си съзнание. И още ни е страх да сме различни, да се отделим от еднообразието на всекидневието, от властта на материалното, да поемем в посока встрани от познатия и утъпкан път. А истинският смисъл на съществуването ни идва точно след като разперим криле и се извисим над рамките на сигурното и познатото.
Автор: Мария-Никол Косева
Поръчай книгите на Павел Вежинов от Ozone.bg.
