fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Ева Липска: „Поезията принадлежи на младите” – втора част

8 мин.
Ewa Lipska alter ego

Ева Липска, една от най-значимите съвременни полски поетеси, дойде в България в началото на декември за  представяне на българското издание на книгата й „Скъпа госпожо Шуберт…” (превод: Вера Деянова, изд. “ДА”) в Пловдив и София. Посещението на Ева Липска в България се случи в рамките на продължаващата инициатива „Полска литературна есен“ на Полския институт в София. Специален гост на двете събития освен авторката беше и илюстраторът на книгата Сeбастиан Кудас.

Ewa Lipska, Wera Deqnova, Sebastian Kudas

Ева Липска, Вера Деянова, Себастиан Кудас (от ляво на дясно). Снимка: Петрана Петрова

Срещата ми с Ева Липска, Себастиан Кудас и Вера Деянова се проведе отново (както интервюто ми с Олга Токарчук) в уютната атмосфера на Библиотеката на Полски институт в София. Екип, който от първия момент се видя, че е сплотен и близък. Успявах да овладея вълнението си само до онзи момент, в който пиехме чай и установявахме близостта на двата славянски езици. Усмивката на Вера, благоразположението на Ева и тихото присъствие на Себастиан не ме оставиха хладнокръвна. Създаде се атмосфера, която ще се опитам да ви предам, енергия, която се връща с всяко отваряне на страниците на „Скъпа госпожо Шуберт“ или слушане на звуковия файл. Ева Липска е не просто сърдечна, с цялата своя известност тя е открита, естествена и омагьосваща.

Втора част на интервюто, което продължава след констатацията, че протестът за културата е видим и се подкрепя от Себастиан и Ева.

Естествено идва въпросът ми как се прекрачват границите поезия-реалност? Как се влиза от единия в другия свят. Имаме и реален повод да мислим прекрачването.
Не знам, Петра, …. Реалният живот ме принуждава, изисква определена дисциплина. Но моето въображение е като в моите книги. Аз не ходя по улиците със замъглено съзнание. Ходя реално, обаче гледам тази улица чрез въображението си. Виждам неща, които моята съседка не вижда например, и си ги записвам. Постоянно си правя бележки. Начинът ми на живот не е много различен от начина ми на писане.

Автентичност – винаги се усеща, когато авторът е истински.
Ще направя връзка с читателските ателиета за поезия, защото следващият въпрос възникна в тях. Читателите се вълнуват как се раждат заглавията на стихотворенията? Как при Вас идват заглавията?
При „Госпожа Шуберт” беше лесно. В другите ми сборници имах проблеми. Заглавието на стихотворението е много важно. Трябва да е знак, сигнал за цялото. Когато не мога да се справя с това, оставям първия ред за заглавие.

За илюстратора важно ли е да има заглавие на стихотворението?
С.К.
Заглавието е интегрална част от стихотворението и показва насоката. Ориентир е за илюстрацията.
Илюстрацията на корицата на „Скъпа госпожо Шуберт” е изключително въздействаща. Няма по-добър начин да се изрази отсъствието. Разбрах, че корицата е реплика на полското издание.
Цветовете, всичко е еднакво. Само Вера Деянова и кирилицата са различни…

Как се родиха илюстрациите?
Получавах по мейла текстове на Ева. В продължение на почти 2 години. Ние не бързахме. Тя ми изпращаше Eva lipska Skapa gospozho Shubertтези текстове, които или ме инспирираха да създам някоя рисунка, или не. Защото няма рисунки към всяко стихотворение. А няколко пъти дори се случи да изпратя рисунка на Ева и тя да й намери приложение. Надявам се това да е оказало влияние за създаване на някое стихотворение. Първата ми рисунка беше при „Глупостта” – далечно напомняне за Йеронимус Бош. При някои рисунки читателите правят интерпретации, които ме карат да се чудя. Понеже те са създавани в продължение на две години и не си спомням какви емоции са ме водили в онзи момент. Обаче читателите задават въпроси.

А какво казват? Кой е най-запомнящият се коментар
Това, което казахте Вие – за рисунката върху корицата, е много интересно. Не съм мислил, че това е изобразяване на отсъствието.
Е. Л. Ето, Себастиан не е мислил. Това е великолепно Ваше наблюдение – че е изображение на отсъствието.
С.К. Сега вече мога и аз да го кажа, че така съм мислил.
Е.Л. Обаче аз ще твърдя, че тази интерпретация е на Петрана, а не твоя
П.П. Мога да предоставя авторските права срещу едно гостуване в Полша.
Е.Л. Каним, каним, дори и да си запазите правата.
(едва ли мога с думи да предам невероятната атмосфера, която се получи с тези разменени шеги и споделяния. Роди се нова идея, но нея ще направим публична, когато му дойде времето.)

Кога си позволяваме да се откажем от културните си напластявания и да се върнем към детството и детските приказки?
Е.Л.
С възрастта все по-често си го позволяваме. С течение на времето се изостря нашата оптика и поглед към миналото. Все по-остро, ясно и близко виждаме картините, които са формирали живота ни. Знак, че малко сме напреднали в годините. Но трябва да запазим спокойствие и да използваме този шанс. Елементите от младостта да ги припомним и да ги използваме.

Сега вече мога да споделя, че за първи път четох тази книга на глас, на моя дядо, който е много болен. Изведнъж той се успокои. И оттам усещането ми за книгата като за утеха. Получи се нова комуникация с дядо ми, изненадваща и нова.
Подействала е психотерапевтично. Възможно е в него да са се събудили, да са се отворили някакви прозорчета на паметта. Това да го е докоснало. Много е вълнуващо това, което споделяте.

Да, имах колебания дали да го спомена, но сега се създаде атмосфера за споделяне. Аз постоянно споделям поезия, постоянно чета поезия на който мога на глас.
Много хубав способ. Защото дори да попаднете на човек, който не обича поезия, самото четене е известно действие. Дори някой да не разбира за какво става въпрос. Ще ви разкажа такава история. Гладех вкъщи. Не си падам много по гладенето. Радиото беше включено. И някой четеше стихове. В стаята постепенно влизаше едно настроение. Аз, разбира се, трябваше да се съсредоточа върху гладенето, но изведнъж в стаята стана по-приятно. Ако ме попитате за какво бяха тия стихове, не знам. До мен не достигаше определено съдържание, думи, а достигаше настроението, атмосферата. Допускам, че при Вашия дядо е било нещо подобно. Един вид масаж на мозъка. Нали? Така, както имаме нужда понякога някой да ни масажира физически, така и имаме нужда от поезиотерапия.

Мислите ли за читателя, когато пишете? Какъв читател си представяте?
Не, колкото са читателите, толкова различни са и вникванията. Мисля за себе си преди всичко. Давам си сметка, че моят читател трябва да е интелигентен читател, може да не е подготвен, но трябва да е чувствителен. Във всеки случай да е човек, който мисли за смисъла на живота по неговия си начин.

Лесно ли се превежда тогава тази чувствителна поезия? Няма да пропусна преводача…
Предполагам, че е много трудно. Имаме късмет с нашата Вера. Смятам, че трябва да си малко луд, за да превеждаш поезия, защото от този труд не се печели. Трябва много да обичаш поезията и да го правиш със сърце. Толкова е по-богат нашият живот, колкото такива преводачи имаме. Ако няма преводачи, човек трябва да стане пианист. Музиката и живописта имат собствени езици, а ние сме роби на езика си. Аз съм записала в своето Завещание – оставям жилището си на преводачите, да получават стипендия и да работят. Но те няма така бързо да дойдат…

Поне още трийсетина години
Много е, по-малко…
В.Д. Младите преводачи ще имат в лицето на Ева Липска подкрепа. Виждам колко я обичат по света. Тези награди не са случайни. Всички балкански страни й дадоха награда. Ние нямаме международна награда за поезия и затова тя няма българска награда. Но пък има огромната ни любов.
Е.Л. Любовта, която ми давате, сърдечността на тези прекрасни читатели, ми е достатъчна

До скоро, Ева, Себастиан, Вера!
Сърдечни благодарности към Полски институт в София за оказаното съдействие!

Първата част на изключителния разговор може да прочетете тук

Ewa Lipska i Petrana Petrova

Изпращаме ви енергия :)