„Щиглецът“ – защо не се е получил великолепен филм?

Съвсем наскоро прочетох „Щиглецът“ (изд. „Еднорог“, преводач Боряна Джанабетска) от Дона Тарт. Дълго време не посмях да я започна, защото обемът от 960 страници искрено ме плашеше. Но когато го направих (подтикната от предстоящата премиера на филма), още в самото начало си дадох сметка защо толкова много хора по света са завладяни от историята на Тио Декър и малката птичка на Карел Фабрициус.

Няма как да събера всичките си мисли, които ме връхлетяха докато четях шедьовъра на Дона Тарт, който ѝ донесе „Пулицър“ през 2014 година.  „Щиглецът“ те превежда през трагедии, израстване, социални проблеми. Тъга, любов, тероризъм и проблеми с наркотиците. Толкова много емоции се сменят в читателя – в един момент иска да прегърне главния герой, a в следващия да му удари такъв шамар и да му изчете една лекция. Тарт има неподражаем стил, който, макар и подробен, е много лек за четене. Сюжетът е комплексен, героите са пълнокръвни, а атмосферата в книгата лавира между напрегнатост и спокойствие.

Нямах търпение да гледам и филма, защото исках да видя дали дори малка частичка от фабулата на романа е уловена. И след като вече го гледах, мога да ви споделя моето мнение за него.

Искам да направя уточнението, че изложеното по-долу е персоналното ми мнение. Не е задължително моята гледна точка да е и ваша.
Също така съм от хората, които казват: „Книгата винаги е по-добра от филма.“ Сега ще се опитам да подтисна това в себе си и да гледам на филма като отделен продукт, несвързан с книгата. Естествено, ясно е от само себе си, че няма да се получи напълно, но поне ще опитам. 

Екранизацията на „Щиглецът“, чиято официална премиера бе на 13 септември, съдържа на пръв поглед всичко, което е необходимо за един много добър филм. Режисьор на продукцията е Джон Кроули, а актьорският състав е повече от брилянтен – Ансел Елгорт в ролята на Тиодор Декър, Никол Кидман като г-жа Барбър, Фин Улфхард като Борис, и още други известни артисти. Сценарият е базиран на една страхотна книга. Защо да не се получи великолепен филм?

Е, причините са няколко. Първата е, че в стремежа си да се направи филм, който не е насочен главно към читателите на книгата, всъщност се е получил един миш-маш, в който се губиш при всяка смяна на сцената. Действието не се случва хронологично, а прескача непрекъснато напред-назад в различни периоди от живота на героите. Това може и да е търсен ефект, но ако не си чел книгата, и реално не знаеш кое след кое се случва, вероятността да изгубиш нишката е доста голяма.

В резултат на този похват идва и най-големият ми проблем с филма – не ме накара да почувствам никаква емоция. Нямаше грам от съжалението, любовта, гнева, разбирането и объркаността, които ми беше донесъл книжният Тио Декър.

Актьорската игра е превъзходна, с едно-две изключения. Още когато обявиха каста ми се стори неудачен изборът на Фин Улфхард за ролята на Борис. Въображението ми рисуваше съвсем друг тип външност за този герой, докато четях книгата. А като гледах филма, още повече си затвърдих мнението за това. Много харесвам Улфхард още от сериала Stranger things и първа част на филма „То“, но определено разваленият руски акцент не му помогна изобщо. Да не говорим, че Борис е повреден по негов си начин, от хилядите неща, които са му се случили в живота, но със сигурност не е толкова истеричен и нелогичен, колкото беше представен в адаптацията. Странното е, че докато Улфхард не представи убедително този толкова важен герой (като дете), много ми допадна как Анерин Барнард (актьорът, играещ порасналия Борис) поправи всичко. Играта му беше убедителна и премерена, дотолкова, че се замислих колко много харесвах, и в същото време мразех, книжния Борис.

В книгата на Дона Тарт има изключително много детайли, за всичко и за всички. Съвсем наясно съм, че няма как да всичко да влезе във филма, а и не е това целта обикновено. Но колкото на места да е показано защо се е случило и как се е стигнало до нещо, така за доста останали няма никакво обяснение. Тези дупки в сценария също може да са с цел, но пак се връщаме на момента, че вариантът да объркаш зрителя е доста голям. Любителят на киното е обречен – наред с хаотичната хронология, на екрана се случват неща, до които изобщо няма да знаете как се е стигнало.

Филмът е с продължителност почти два часа и половина. Не мога да си представя колко трудно е било да събереш главните неща от книгата, но въпреки немалкото време, всичко в него се случва бавно и мудно. Не знам как е възможно режисьорът и сценаристът да го постигнат, но успяват за това време да докарат дори леко отегчение в зрителите. И тук книгата печели повече точки, защото въпреки обема си, сюжетът е динамичен и непрекъснато те захвърля от едната крайност в другата.

Относно екранизацията на „Щиглецът“ мога да кажа, че мнението ми е 50/50. Някои неща ми харесаха – актьорската игра, атмосферата на моменти беше перфектна, а и малко или много това е филм по много любима моя книга. Други неща, които споменах по-горе, не ми допаднаха.

Брилянтният шедьовър на Дона Тарт заслужаваше филмова адаптация, и искрено се надявам след като хората я изгледат, да посегнат към книгата, защото там ще ги чака невероятният стил на авторката, наред с истински разтърсващия живот на Тио Декър.

Можете да прочетете и ревюто на Десислава Желева за „Щиглецът“ на Дона Тарт тук.

Вземете тази книга от Ozone.bg.