Гео Милев – поет, художник, критик, журналист, издател, преводач. Една от най-широко разгърнатите личности в новата българска култура, за съжаление, останал в главите на повечето от нас просто като мъжа със стъкленото око, който написва „Септември“.
Той е роден на днешната дата през 1895 г. в Раднево. Част е от военното поколение от края на XIX век, което още в ранната си младост ще се сблъска с ужасите на фронта. Самият Гео усеща удара на войната първо емоционално, морално и едва тогава физически.
Но детството му не вещае нищо подобно. Роден в семейството на учителите Милю и Анастасия Касабови (рожденото име на поета е Георги Милюв Касабов), той израства в топла, интелектуална среда, заобиколен от книги, защото баща му е и любител книжар и издател. От съвсем малък Гео пише, чете и рисува. В ранното си юношество бъдещият издател на списание „Везни“ списва вестничета и сборници, на които сам е редактор и дизайнер. Изпълва ги със собствено творчество и преводи, основно на руска поезия – Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Колцов и др.
Гео Милев следва романска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, след което продължава своето образование в Лайпциг. Западна Европа силно повлиява върху изграждането на естетическите му възгледи. По време на престоя си в Лондон през 1914 г. Гео се запознава с поета Емил Верхарн, когото скоро ще преведе и издаде на български като част от „Лиричните хвърчащи листове“.
Мобилизиран през 1916 г., Гео Милев прекарва следващата година като командир на разузнаването в Дойран. Именно по това време той води кореспонденция с поета символист и художник Николай Райнов. Двамата се запознават още през 1915 г., след като Гео посвещава един от „Лиричните хвърчащи листи“, а именно петата книжка, озаглавена „Фридрих Ницше“, „на поета Николай Райнов – великият, който е създал легендите за Мелхиседек и Даниел“. Тяхното приятелство няма да остане безплодно – по-късно Райнов ще се включи активно в работата по списание „Везни“ и ще бъде сред малцината, които остават редом с поета и в периода на „Пламък“. Именно на неговите страници, в обръщението на редакторите, Райнов пише: „Сътрудничеството не е само литературен факт, а акт с гражданско значение – смел и рискован“.
На 29 април 1917 г. Гео Милев е ранен тежко в главата от английски артилерийски огън. Травмата не просто му коства дясното око, но и поставя началото на дълъг и мъчителен период на възстановяване. През следващата година Гео Милев заминава за серия от операции в Берлин заедно със съпругата си, актрисата Мила Керанова. Двамата обаче няма да прекарат цялото си време в болници и санаториуми, даже напротив. Те се гмурват в кипящия културен живот и революционния дух на Берлин, посещават театри, библиотеки и музеи. Запознава се с Херварт Валден, издател на литературното списание Der Sturm.
Гео се връща в България през 1919 г., разтърсен от духа на модернизма, копнеещ за съмишленици. Именно по това време той спуска прословутия кичур коса над дясната страна на лицето си, с който го помнят поколения българи. През следващите пет кратки години поетът издава у нас сп. „Везни“ (1919-1921), а после „Пламък“ (1924-1925). Изявява се като режисьор, като поставя „Мъртвешки танц“ от Стриндберг в Народния театър и „Маса-човек“ от Ернст Толер. Раждат се дъщерите му Леда-Евгения (1920) и Бистра (1921). Излизат книгите му „Жестокият пръстен“, „Експресионистично календарче за 1921 г.“, „Панихида за поета П. К. Яворов“, „Иконите спят“. Пише и поемата „Септември“, за която е осъден на една година затвор, отведен на малка справка и… намерен през 1954 г. на дъното на кладенец.
Съдбата на Гео Милев не бива да бъде гледана само от трагичната си страна. Гео Милев остава едно от най-ярките имена в българския литературен живот през миналото столетие и ще остане запомнен като социално активна, граждански ангажирана личност с напредничави възгледи по отношение на културата и изкуството.
