Ерик-Еманюел Шмит е жива легенда. Изкуших се да използвам това клише, защото то съдържа самата истина, но ще постарая да е последното в текста, защото Шмит не е личност, която заслужава да бъде поставена в рамки.
Трудно може да се определи с кое от всички поприща, в които твори, е най-известен. Той е брилянтен във всичко, с което се захване, и по-надолу мога преспокойно да заменям името му с епитети като знаменит писател, велик драматург, отличен режисьор, музикант, дори и актьор. Прочут е навсякъде в Европа, а в САЩ и Япония го обожават. Книгите му са преведени на 45 езика, а пиесите му се играят редовно в над 50 държави. Нарежда се сред 15-тe най-четени автори в света според Publishing Trends.
Ален Делон излиза за трети път в кариерата си на театралната сцена заради постановка на Шмит, а Омар Шариф изиграва главната роля във филмовата адаптация на романа му „Господин Ибрахим и цветята на Корана“. В България театралната постановка по същата книга с участието на Мариус Донкин жъне голям успех. През септември 2016 г. пък Шмит беше в София за премиерата на „Посетителят“ в театър „Сълза и смях“.
Има собствен театър в Париж, а наградите, с които е удостоен, са твърде много, за да бъдат изброени тук. Ще спомена единствено приза „Гонкур“, връчен му през 2010 г. за сборника с разкази „Концерт в памет на един ангел“. От миналата година французинът е член на журито на авторитетната награда за литература.
И все пак кой стои зад всички тези постижения? Кой е човекът Ерик-Еманюел Шмит?
Петдесет и седем годишният писател израства в Лион (Франция) като щастливо, но затворено дете. Обект на подигравките на връстниците си е заради външния си вид – комбинация от кавказки, виетнамски и карибски черти. „Чувствах се в изгнание“, споделя той пред Le Figaro през 2003 г.
От малък чете много. Известна френска поредица му става любима и след като я прочита цялата, написва своя първи роман като продължение на историята. Тогава е на 11 години. На 16 поставя първата си пиеса на сцената на лицея, където учи. Въпреки че успехът на начинанието му го прави щастлив, той си дава реално сметка, че му липсва дълбочина и мъдрост. Освен това е свръхчувствителен и емоционален. За да балансира мисъл и чувствителност, той решава да запише философия. Негов професор е легендарният френски философ Жак Дерида, за когото Шмир споделя: „Дерида ме научи да разбирам свободата“.
Днес е доктор по философия и това ясно личи в произведенията му. Всички засягат философски теми, но по много 
достъпен начин. Сравняван е със Стефан Цвайг по дълбочина и прозримост. Вероятно има доза достоверност в това сравнение, защото и двамата вярват в добрата природа на хората и пишат за нуждата от обединение, без значение от принадлежност към култура или религия. Но прозата на Шмит е толкова възприемчива за съвременния читател, посланията достигат до теб с такава лекота, че аз не бих го наредила до класика Цвайг, творил преди повече от век.
С цикъла от шест книги „Кръговрат на незримото“ печели сърцата на милиони читатели по света. Романите са обединени от темата за религията, а във всеки един от тях главният персонаж е дете. Именно децата са в състояние да покажат смисъла и мъдростта на религиите в чистия им вид, такива, каквито са създадени, а не уродливия им образ, който наблюдаваме днес. Никога няма да забравя първото прочетено от Шмит именно от тази поредица – „Оскар и розовата дама“. В няма и 100 страници книгата успя да ме погълне и да влезе в мислите ми за дни наред, накара ме да изстрадам всички писма, които десетгодишния герой адресира до Господ. Като гениален разказвач на истории, Шмит успява да говори убедително за простите, истински важни неща в живота.
Философия срещу религия?
Шмит е противоречива личност и симбиозата между философия и религия в творчеството му е пример за това.
В „Нощта на огъня“ той споделя за огромна промяна, която една-единствена нощ, „кръщение“, е причинила в него и го е обърнала към Бога.
„Станах вярващ под звездите на Сахара. Оттогава виждам света по различен начин“, споделя пред своята украинска преводачка Неда Неждана.
А в интервю за Montreal Gazette казва, че „целта ми не е религиозна, а хуманистична“. И наистина, романите притчи от „Кръговрат на незримото“ могат да се нарекат наръчници по човещина.
Писател или драматург? Дори актьор…
Шмит не веднъж е питан кое предпочита – театъра или книгите. Навярно е излишно да търсим едно „истинско“ амплоа, и все пак той сам признава, че се чувства по-близко до театъра.
Спонтанно, аз съм драматург, защото драмата е диалог, дебати, въпроси. С усилия станах писател, за да мога да превърна в книги сюжетите, които не са подходящи за сцена. Но прозата не ми носи същото удовлетворение като театъра.
Благодарение на прозата си обаче Шмит достига масовата публика, макар че литературата му със сигурност не е комерсиална. Напротив, тя е дълбока и носи болезнено важни послания, но облечени в достъпна форма. Разказите му са невероятна симбиоза между философия, романтика и неочакван край. Вероятно затова издателство „Леге Артис“, което години наред издава книгите му в България, споделя, че според Шмит си остава майстор на разказа.
А в амплоато на актьор влиза с участието си в пиесата по собствената си книга „Господин Ибрахим и цветята на Корана“: „С изявите си на сцената се лекувам от самотата на писателя“.
Спасение в музиката
Да, Ерик-Еманюел Шмит разбира и от музика! Казва, че животът му е неразривно свързан с Моцарт. Когато е на 15 години, свръхемоционалният французин преминава през тежък период на депресия и обмисля самоубийство. Един ден попада на репетиция в Лионската Опера и магията в гласа на оперната певица го връща към живота по необясним дори за него начин: „В този ден бях спасен от изкуството и намерих смисъл в живота“.
Освен страничен наблюдател, Шмит е и изпълнител. На вечеря във Франкфурт, събрала всички негови издатели (включително българските), той свири на пиано – свое произведение, което е съчинил… на пет години!
На гости на Шмит
Ерик-Еманюел Шмит (снимка: ThingLink)
А какво би било да надникнем зад стените на дома на Шмит? Предметите, хората и животните, с които се обграждаме в ежедневието си, могат да разкрият повече за нас от хиляди думи. Делата са най-важни, разбира се, но ако сме любопитни какво още крие душата на един човек, му отиваме на гости!
Ако сме късметлии и Шмит ни покани у тях, ще се озовем в покрайнините на Брюксел – в просторна къща в изчистен стил, създаваща усещане за мир и хармония. Градина, дървета, кула от XI век, сред тях трите му кучета лудеят на воля. А вътре – точно така, малко мебели и много книги, от пода до тавана!
Считам дом без книги или пиано за необзаведена.
Е. Е. Шмит (Financial Times, 2010)
Не се оглеждайте за часовник в дома на твореца. Не го и питайте за часа, защото той не носи часовник. Дано сте се погледнали в огледалото преди знаменитото гостуване, защото няма да имате тази възможност у Шмит. Той ненавижда огледалата, но пък има снимки по лавиците с книги и по стените. Притежава и няколко картини от художници от миналия век, но Шмит със сигурност не се възприема за колекционер на никакви вещи
Освен на книги сигурно вече ви ухае и на лавандула, защото свещите с нейния аромат се подменят постоянно.
Ще видите и вази с божури – нежни и много крехки цветя, също като душата на Шмит, и в контраст с внушителния му външен вид (счупеният му нос е следствие от боксов мач!).
Сред останалите му любими неща са музиката на Моцарт, препечения хляб, плачещите върби и движението на водата. В двора на къщата му има фонтан, който му напомня за разбирането на будистите за вечно променящото се в живота.
Дори няма да опитам да направя обобщение на многостранната личност на Шмит. Ако и едно разкритие от тази статия ви е впечатлило, вземете негова книга и се потопете в нея. Струва ми се, че шансът да съм ви подвела е минимален!
Не пропускайте ревютата ни за „Любовен еликсир“ и „Сумистът, който не можеше да надебелее“.
