fb
БиблиотекаОткъси

Горещите „Александрийски дни“ от Димитрис Стефанакис [откъс]

8 мин.

Прочетете откъс от „Александрийски дни“ (изд. „Парадокс“) от Димитрис Стефанакис, в превод от гръцки на Здравка Михайлова.

Димитрис Стефанакис, роден през 1961 г. на остров Кеа (Цикладски острови), е гръцки писател и преводач. Завършва специалност „Право” в Атина. Литературната му кариера започва като преводач на гръцки на романите на Сол Белоу, Джон Ъпдайк, Проспер Мериме, Маргарет Атууд и поемите руския нобелов лауреат Йозеф Бродски.

Стефанакис издава първия си роман „Сезонни плодове“ през 2000 г., след което пише още пет романа. „Александрийски дни“ (2011 г.) е награден с Prix Méditerrannée Étranger и International Cavafy Prize за проза.

На четвърти август хиляда деветстотин и четиринайсета година, деня, в който Англия обяви война на Германия, Андонис беше в Кайро, за да подпише договора за доставките на цигари за английската армия. Отпътувал беше от Александрия сутринта с влак като пътник в първокласния вагон на експреса за Кайро. Смелото му решение да пътува с адвоката Стратис Михелис, далечен роднина на жена му, който през последните две години се занимаваше с търговските му дела, се дължеше на безпокойството му от слуховете за смяна на върховния комисар. Михелис, известен и като „лисицата на смесените съдилища”, имаше славата на изключителен юрист, но и на фанатичен роялист, който не пропускаше случай да възвеличи Негово Величество краля, кралицата и цялата пасмина със синя кръв. Той вероятно смяташе за съмишленик и Харамис в качеството му на официален доставчик на цигари за кралското семейство. Андонис нямаше никакво желание да го слуша как ругае вулгарно Венизелос и Съглашението. И колчем почувстваше, че прекалява, се обръщаше със сурово изражение и му казваше: „Стратис, c’est bien assez!“. А Стратис почервеняваше, свиваше се на мястото си, но по-късно, все едно, че внезапно си е спомнил нещо важно, отново подхващаше своята си песен:

– Сипят клевети за краля и теглят страната към катастрофа. Тоя циркаджия Венизелос иска да завлече народа ни на дъното, само и само да постигне целите си – рече той по едно време и понеже Андонис не отвърна нищо, продължи да бъбри: – Между нас казано, вече не вярвам и на дума от това, което казват вестниците. Сега вече англичаните ще наложат пълна цензура. Знаете, че никакъв вестник няма да може да дойде от Атина, нито някаква новина от друг източник, насочена срещу Съглашението. Oui, c’ vrai!.
Той взе безизразния поглед на Харамис за съгласие и продължи със същото настървение:

– Правилно ли е, че сега нашата общност е на нож с консулството? Не, питам ви аз, правилно ли е това? Ругаят консулството и казват, че било германофилско. Щели да искат от английските власти да арестуват всички служители на консулството и да ги интернират в Малта!

Ами да ги пратят, че да мирясаме, помисли си Андонис, но не каза нищо. Вече две години откакто го ползваше за делата си, вършеше си работата добре и му отърва куп пари. Финансовите претенции на адвокатите по случаите от търговското право напоследък бяха станали прекомерни и Михелис беше евтино и надеждно решение. Компетентен в своята област и човек от семейството, той се справяше по най-добрия начин с въпросите, които възникваха, без да иска неприлично високо възнаграждение. От друга страна, разбира се, не беше нужно голямо въображение, за да се сетиш до каква степен се възползваше от почетната титла „адвокат на Харамис”. Това беше един вид негласно споразумение между двамата мъже, в което те не измерваха толкова финансовите резултати, колкото моралните ползи, които в случая на Михелис се изразяваха пряко в обществено и професионално признание. Или поне така мислеше Андонис, защото адвокатът му правеше намеци наляво и надясно за пословичната му стиснатост, които индустриалецът пренебрегваше или се правеше, че игнорира. Това неписано споразумение предвиждаше известна търпимост от страна на Андонис към досадната многословност на Михелис, която ставаше още по-дразнеща, когато ставаше дума за политика. Но и търпението си има граници.

От време на време Андонис му обръщаше гръб и оставяше погледа си да се отморява върху монотонната безкрайност на земеделския пейзаж, който, в съчетание с постоянното клатушкане на влака, приятно притъпяваше сетивата му и той се почувства сякаш по-скоро сънуваше, отколкото наистина виждаше фелахите, приведени над земята, и памуковите полета с разтворени жълти цветове, които се редуваха с царевица, захарна тръстика и овошки. Финиковите палми, разпръснати из пейзажа, бяха отрупани с все още зелен плод и му придаваха още по-нереална нотка. Канали с кална вода пресичаха полето във всички посоки, а фелахите оряха тъмната земя с дървени рала, теглени от биволи, волове, камили или коне. Така и никога не можа да разбере защо сред благата на благословената египетска земя нямаше място и за тютюна. От друга страна, усещаше, че трябва да бъде благодарен на онези, които през хиляда осемстотин осемдесет и трета бяха забранили отглеждането му със закон. Решението им облагодетелства развитието на търговията с тютюн и превърна тютюневата промишленост в дело на гръцките търговци.
Около кладенец с водно колело едно муле с вързани очи обикаляше с точността на играчка на пружина. Наредени на опашка, фелахите се поклащаха със стомни на главите. Андонис попита Михелис защо връзват очите на животното. „За да не му се завива свят”, отвърна му той. Това обяснение му се стори невероятно. Не знаеше, че и на мулетата им се вие свят. Колкото по-навътре навлизаше влаковата композиция в сърцето на африканската земя, толкова повече се усещаше горещият дъх на пустинята, който в Александрия беше смекчен от бриза на Средиземно море.

Когато влакът най-сетне влезе в гарата на Кайро, той почувства, че очите му засмъдяха, носът му пресъхна, а жегата започна да го задушава и си каза: „Не ви ща и столицата!”. От друга страна обаче изпита облекчение, че ще се разделят с Михелис, макар и временно. Необятният навес отпред му напомни колко огромен беше този град.

Пристигането на влака раздвижи тълпа от хамали и посрещачи и всички буквално се втурнаха към вратите на влака и обсадиха измъчените пътници вътре. Костюмирани мъже, които държаха куфари и лъскави чанти, се смесваха с джелабиите на фелахите и с кокошките, които ужасени пляскаха с криле в кошовете си. В това развълнувано море от народ тук-там се виждаха униформите на британските войници и на мъжете от египетската полиция, а няколко дръзки бездомничета тичаха насам-натам по перона с извънредните издания на вестници на арабски, английски и френски, като крещяха думата „Война!” на всички езици. За момент Андонис се уплаши и спря нерешително, търсейки да разпознае сред множеството Ливанеца. Видя го до директора на филиала си в Кайро, Андреас Систанис, който беше надебелял доста от последната им среща. Щом зърна работодателя си, той реши, че е добре да засили насреща му двама хамали египтяни с бели джалебии и тарбуши. Андонис вдигна ужасѐн малкия си кожен куфар и го показа на Систанис, който реагира с достойна за възхищение бързина: протегна ръчищата си и така дръпна хамалите за джелабиите, че те буквално направиха две-три крачки във въздуха. Систанис им даде нещо и ги отпрати без обяснения. По произход беше от Епир и беше един от най-способните гърци в Кайро. Когато Андонис му смигна и дискретно му посочи Михелис, той разбра, че трябва да го отърве временно от присъствието му. Затова взе куфара на адвоката от ръцете му и му рече:
– Елате, господин Михелис.
Той погледна объркано Харамис, който побърза да го успокои:
– Среща след половин час, Стратис.
Когато ги видя да се отдалечават, Андонис изпусна облекчена въздишка и се обърна към Елиас:
– Вече можем да тръгваме и ние.
Елиас му посочи бездомничетата с вестниците и му каза:
– Жребият е хвърлен, приятелю!
– Значи беше прав за всичко! – призна Харамис, като не можа да скрие възхищението си.

Ливанеца беше предсказал всичко. От пролетта говореше за политическо убийство в Европа. Знаеше, че германците щяха да притиснат австрийците да влязат във войната и когато това стана, каза, че до края на лятото и Англия ще се хване на хорото.

Programa Tvorcheska Evropa

[ + ]