fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Падащи небеса над „Границата“

7 мин.
Granicata - Roburt Makkamun

Granicata - Roburt MakkamunНикоя книга не заслужава да се говори толкова масово за нея! И наблягам на думата „масово“. Да става тема на десетки постове и стотици коментари (да не кажа хиляди) в рамките на една седмица. Да се публикуват безброй снимки на корицата. Да се препоръчва всеки ден по няколко пъти от различни хора. На автопилот. Да стане „модерно“, че си си купил „Границата“ на Робърт МакКамън.

Знам, че звучи нелогично. „Нали идеята е книгата да се рекламира, да се продава, да стига до много хора?“ Да, това е вярно. Но всичко трябва да се прави с мярка. И вкус. И изобщо не обвинявам издателството, защото „DejaBook“ очевидно сa си свършили прекрасно работата, представяйки на читателите една чудесно оформена книга на страхотен писател. Недоволствам срещу модата в четенето. Онзи момент, в който ти се струва, че ако се отъждествиш с нещо популярно, ще вдигнеш и собствената си значимост.

Моля да бъда разбран правилно. Тези ми мисли не засягат достойнствата на книгата. Изобщо не става дума за това. Говоря, че една такава масова истерия, каквато се осъществи във фейсбук групата „Какво четеш…“, може да породи много повече негативи, отколкото позитиви. В стремежа си да изпъкнат хората започват да ровят, хейтят, изкарват всички дребни грешчици наяве и накрая книгата остава оголена, охулена, одумана и без всякаква възможност да се защити.

Винаги ме е отблъсквала такава масовост и в 95% от случаите се постига точно обратния ефект. Вместо да бъда привлечен от продукта, аз бягам далеч от него и изчаквам целият шум да мине. Така успявам да запазя собствената си обективност. Радвам се, че навремето станах Хари Потър фен, преди да се прочуе у нас. Но това съм си аз. Все пак поради същата причина не съм гледал „Междузвездни войни“, застреляйте ме с пушка.

Хора, вярвам, че книгите имат право да живеят и съществуват спокойно, уютно разположени на рафтовете. Да се говори прехласнато за тях СЛЕД като са прочетени. Да не биват показвани като панаирджийски атракции. Да добият популярност по естествен път – от уста на уста. От читател на читател. Дори и да отнеме повече време. Не съм сигурен колко от чeтящите биха споделили тази ми нервност, но подобна истерия мен може да ме докара до лудост. Това поведение ми се струва повече от неадекватно, особено когато едва ли 10% от публикувалите предварително снимка споделят впечатление след като са прочели книгата.

Аз не съм публикувал снимка, но ще споделя мнение.

Споменаването на „Междузвездни войни“ не беше съвсем случайно. Все пак се отплеснах много и е хубаво да премина по същество, преди да съм отегчил до смърт читателите. Въпреки че не съм запознат с поредицата на Джордж Лукас, дори аз съм наясно с мащабите на въображението и с магичността, обвила тези шест (съвсем скоро седем) филма. Това е една от най-ценните дарби, на които може да се надява един творец. Да успее да грабне един несъществуващ свят и в рамките на няколко часа да му придаде толкова плътност, че той да оживее пред очите ни.

Робърт МакКамън не просто постига това, но и го прави с финес и без видимо усилие. От няколко години обожавам постапокалиптичния жанр и може би това е темата, която най-силно ме вълнува (честно, все не мога да си обясня защо е така). „Границата“ ми пасна перфектно и задържа интереса ми през абсолютно цялото време. Нямаше пълнеж, нямаше излишни подробности.

Дори описаните по-дълги битки се развиват с такъв мащаб, че по едно време се чувстваш като в окоп. Навсякъде гърми, трещи, блясват светкавици, пламва огън, разкъсват се тела. В един момент се губиш в детайлите и осъзнаваш, че много рядко в една война има само победители или само победени.

Войната е смърт, разрушение и изгубени близки.

Войната свършва не когато е изстрелян последният куршум, а когато изгубиш жажда за живот. Когато съзнанието ти се претовари от цялата мъка, на която си станал свидетел, и решаваш, че не можеш повече. Че заслужаваш малко покой.

Героите в „Границата“ на Робърт МакКамън са една шепа. Скрити зад стените на комплекса „Пантър Ридж“, те са се вкопчили помежду си, защото знаят, че ако останат сами дори за кратко, ще изгубят умовете си. Не можем да ги обвиняваме. Мащабите на това, което се случва със света, са необхватни. Прекрасната ни уютна планета се е превърнала в арена на битки между горгони и мъгляви. Няма да навлизам в подробности за тях, в книгата са описани достатъчно живо и достоверно.

Важното е, че този път ние дори не участваме в тази битка. Толкова сме назад в еволюционно и технологично отношение, че за извънземните нашественици ние сме просто досадни насекоми, които по никакъв начин не могат да повлияят на събитията. Нашата Земя е граница между териториите, в които те воюват от хилядолетия, и за първи път решават да прехвърлят жестоките събития отвъд тази линия. Резултатът са безмилостни боеве, носещи след себе си опустошение и стопяващи са надежди. Човечеството е само на крачка да бъде заличено докрай.

Момчето Итън, пасторът Джеферсън Джерико, Джей Ди, Оливия, Хана и още няколко оцеляващи отказват да се предадат и се вкопчват в илюзорния шанс да се сложи край на този ужас. Някои от тях ще преосмислят ценностите си, други ще открият случайно храбростта в душите си. Не всички ще стигнат до финалната права, а това, което ги очаква там, е чудесно измислено и описано от Робърт МакКамън.

Не мога да спра асоциациите със сериала Falling Skies („Падащи небеса“) на телевизия TNT и продуцент Стивън Спилбърг. Особено с първия му сезон, който ме впечатли толкова силно, та чак ме изуми. Тези от вас, които са го гледали, знаят колко голям комплимент е това. Поне така ми се струва. За първи път телевизионна продукция беше успяла да създаде достоверна фантастична история, на която да вярвам на сто процента. Човешките отношения бяха искрени, без клишета, не се случваха някакви геройства, хората основно се проваляха, но не спираха да се опитват да окажат съпротива.

Тази простота и логичност на събитията е качество, което личи и при Робърт МакКамън. Способността да избегнеш изкушението да създаваш поредните супергерои, които намират неподозирани сили в себе си и спасяват света. Не, в „Границата“ единствените неподозирани сили, която съществуват, са вярата в човечеството и страстта към живота. Книга, която носи и напрежение, и оптимизъм, и поводи за тъжни размисли. Разказана по безупречен майсторски начин и заслужаваща много читатели. И все пак – хубава си ни е планетата.

Още едно ревю можете да прочетете от Милена Трендафилова тук. За романа са писали също „LoveBigBooks“ и  Христо Блажев в „Книголандия“. Не пропускайте и ревюто на Мила Ташева за „Момчешки живот“ тук.