“Силоз” излезе съвсем скоро на българския пазар от Artline Studios с превода на Ангел Ангелов и моментално спечели сърцата на феновете. Едноименният сериал увеличи неимоверно популярността на тази история и сред зрителите на Apple TV+. Споделям с вас разговора ми с автора Хю Хауи за вдъхновението зад света на “Силоз” и връзките му с реалността.
Много от читателите останахме впечатлени от сложния свят, който сте изградили, както и символиката в историята. Както пишете в книгата, силозите са нужни, за да съхраняваме важните неща през време на изпитания. Защо именно тази концепция избрахте, когато решихте да “съхраните” цивилизацията в тези малки силозни общества?
Понякога е трудно да проследя пътя на раждането на моите идеи. Те идват от много места, за да се влеят в една изцяло нова. Затова дори за мен е предизвикателство да определя пътя им.
Израснах във ферма, в която имахме два големи силоза за зърно, а аз редовно се катерех по тях. Тогава детският ми свят беше свързан със силози за ракети (англ. missile silos) и страхове, свързани с възможна ядрена война.
Освен това в много от видео игрите от моето детство действието се развиваше в силози за ракети – Goldeneye, Fallout. Всички тези фактори спомогнаха, за да си представя възможния свят такъв – в силоз.
А вярвате ли, че това е възможен свят наистина, предвид войните, които продължаваме да водим, и отношението ни към природата?
Мисля, че е напълно възможно да направим планетата си необитаема за хората на бъдещето. Вярвам и че можем да разработим и инструменти и технология, която да ни позволи да заличим човечеството. Но вярвам и че е възможно да поправяме грешките си, да се учим от тях и да бъдем по-добри. Според мен, именно това ще се случи.
“Силоз” е история за надеждата, която побеждава злото, а добрите хора в нея са онези, които са любопитни и убедени, че всичко счупено може да бъде поправено.
Концепцията за постоянното наблюдение и социалното напрежение, залегнала в “Силоз”, е изключително интересна и ми напомни за Паноптикума на Джереми Бентъм. Също като в неговия идеален теоретичен модел за затвор, жителите в силоза нямат доказателства за това, че постоянно ги следят, но се държат сякаш винаги има “стражар в кулата”, който ги наблюдава, независимо, че те не го виждат.
Съвсем случаен е паралелът, въпреки че Бентъм е един от любимите ми мислители, тъй като и двамата се вълнуваме от едни и същи модели на човешко поведение. Усещането, че си наблюдаван критично от всесилно същество, че в теорията на нашето съзнание онова, което осъждаме у другите, откриваме и в себе си. Така всъщност започваме да наблюдаваме най-вече себе си, да подлагаме на критика собственото си поведение, което в крайна сметка ни кара да се чувстваме “наблюдавани”.
Това може да ни помогне да развием добри навици, но също води до безпокойство, депресия и редица други. Това за мен е предимството на социопатите – те не наблюдават себе си, свободни са най-вече от собствената си самопреценка. Именно това обаче ги прави и толкова трудни за общуване с нас – останалите.
Героите. Трябва да поговорим за тях, защото го заслужават. В центъра на историята са дамски персонажи – всеки от тях е силен по собствен начин. Жулиета, чието пътуване е основен фокус в “Силоз”, разчупва стереотипа ни за “силен женски образ”, бидейки герой с комплексен характер, креативна и учудващо ранима. Образът ѝ е свързан и с Шекспировите “Ромео и Жулиета” – както заради името си, така и заради цитатите в книгата. Разкажете ни за вдъхновението и пътя на Жулиета.
Жулиета е преувеличен образ на най-доброто и най-лошото от моя собствен характер. Моите майка и сестра, на чиято сила се възхищавам, са също част от вдъхновението зад нея.
Никога не съм харесвал образите на жените във фантастиката, защото често те се държат като мъже. Една жена може да бъде агресивна, да бъде силна, а тази нейна сила да е свързана с нейната способност да общува, да разбира мотивите зад действията на другите, да променя мнението си в нужните моменти, от начина, по който защитава другите около себе си. Самият аз опитвам да се уча от жените в живота ми и техните качества, за да бъда по-добър човек.
Шекспир е сред любимите ми автори и наистина, той е част от “Силоз”, защото исках да се знае, че името Жулиета принадлежи на героинята не по случайност. Има толкова много паралели между “Ромео и Жулиета” и конфликта между Механичния и Информационния отдел (както и между Жулиета и Лукас, които се влюбват). Цялата книга е опит за преодоляване на фундаментални различия, което е и в основата на шекспировите творби.
Едно от нещата, които ми направиха впечатление в “Силоз”, е липсата на музика. Не откриваме герои, които си тананикат, докато работят, или пък слушат музика. Преднамерено ли този елемент от света им не съществува?
Това е сред правилата, които са наложени от потисническия режим в “Силоз”.
Бях в Куба, когато Фидел Кастро почина. Музиката и танците бяха забранени за две седмици, защото властта се страхуваше, че би се създало впечатление, че се празнува смъртта му. Това беше толкова безумно тоталитарно решение, което само настърви онези, които презираха Кастро и приживе. Човешкият дух не може да бъде смазан, макар че това никога не е спирало ужасни хора да опитват.
Една от основните теми в “Силоз” за мен беше свързана с историята. Липсата на документирана история, опитите тя да бъде заличена, променена, забраната на думи, използвани за да опишат света преди. Според вас, тази склонност да пренаписваме историята и да скриваме мрачните части от нея, продукт ли е на пост-апокалиптичното общество или напротив – тя е път към него? Това, разбира се, в контекста на времето, в което ние живеем.
Мисля, че дори без усилията за забрана и контрол на информацията, проблемите, които засягам, ще се появят в резултат на апатията. По-голямата част от хората не се интересуват от историята в детайли. Те не са любопитни за миналото по начин, който ги подготвя за бъдещето. Смятам, че един от големите недостатъци на нашето общество е, че не сме измислили по-добър начин да накараме хората да се интересуват откъде идваме и какъв напредък сме постигнали. Всички бихме били по-благодарни, ако го правехме.
Светът на книгата е много кинематографичен. Докато четете, наистина е лесно да си представите сложните модели на силозите и живота, който водят нашите герои. Първата книга от поредицата е публикувана през 2011 г. и почти веднага е избрана за адаптация. Въпреки това, с някои промени през годините, правата най-накрая попаднаха в ръцете на Apple TV+. Актьорският състав на сериала е невероятен и шоуто беше подновено за следващ сезон. Как ви се струва адаптацията? Успяхте ли да станете част от продукцията?
Възхитен съм от адаптацията! Имахме невероятен актьорски състав и екип, а Apple беше прекрасен партньор. Читателите са доволни, издателите са доволни, хората научават за този свят и книгите… не можеше да стане по-добре.
Моята роля в продукцията беше да работя със сценаристите, за да давам съвети как най-добре да адаптираме съдържанието към телевизията и да съдействам с бележки по сценариите. В екипа участват много по-умни хора, които вършат по-голямата част от работата. Аз съм тук, за да помогна по всевъзможен начин. Най-голямата ми тръпка беше да опозная голяма част от участниците и да станем приятели.
Няма как да пропуснем и въпроса, който винаги разделя читателите. Трябва ли да прочетем книгата преди да гледаме сериала или е добре да гледаме сериала и след това да разширим познанията си с книгата? Какъв е вашият съвет?
Изглежда, че хората се наслаждават и в двата случая, така че не мисля, че има грешен отговор! Въпреки това мисля, че зрителите, които гледат първия сезон на „Силоз“ и след това прочетат останалата част от поредицата, наистина ще се насладят на изживяването. Първият сезон ще завърши с огромно разкритие, което ще ги накара да искат още, а книгите са тук, за да дадат тези отговори.
Голяма част от нашите читатели са млади писатели, които все още търсят своя глас и се надяват да бъдат публикувани. Така че, когато имам възможност да интервюирам успешни автори и утвърдени имена като Олга Токарчук, Рута Сепетис и т.н., винаги ги моля да споделят с нашата публика своите съвети за писане. Кои са вашите три (може би и повече) съвета, които бихте искали младите автори да имат предвид, когато тръгнат по този път?
Трите неща, които бих казал на младите писатели, са:
1) Четете колкото можете повече и най-вече добрите неща;
2) Пишете, защото обичате писането, а не защото се надявате да постигнете успех. Ако пишете от любов, то не можете нищо да загубите, а само ще се изградите по-силен като автор;
3) Ако искате да правите кариера като писател, мислете за това като за маратон, а не за спринт. Подгответе се да напишете дузина книги, преди да разберете дали това е за вас. Не можете да напишете една история и да мислите, че успехът просто ще падне в скута ви.
Продължавайте!
Можете да намерите романа „Силоз“ в Ozone.bg.
