За Илия Троянов няма нужда да говорим много – името му е добре познато, а и вече ви разказахме доста за него на рождения му ден. Това обаче ни накара и най-накрая да си седнем на… столовете и да свалим интервюто, което взехме от Троянов миналата година след излизането на последната му книга на български „Стичането“. Говорихме си и за доста груги неща – струва си да ги прочетете.
Как мина семинарът в Созопол? (летният писателски семинар на фондация „Елизабет Костова“ през 2011 г., на който Троянов беше лектор – б.р.)
– Идеята на семинара е много добра, защото наистина това, което липсва в България, е съвсем общо казано инфраструктурата на писането. Като се започне с малкия брой издания, в които един млад писател може да публикува – нормално е така да се започва – във вестници, списания, сайтове – като се премине чрез липсата на критика, на рецензии. Едно от доказателствата за това, както обсъдихме и в Созопол, е, че почти няма сериозна редакторска работа и липсва мрежа от добри книжарници. Така че е изключително трудно за един млад български писател да влезе сред елита. Идеята на семинара е да предлага и това, което на английски се казва creative writing – творческо писане, което традиционно се състои от един анализ на един текст, който в момента се развива, с обсъждане – и с учител, и с другите, които са в групата – на цели, на трудности, на език и т.н.
Аз говорих за това, колко е важно човек да изследва и събира материал, преди да започне да пише. Младите автори често подценяват факта, че голяма част от работата, свързана с един роман, е колкото може по-точно да се осведомиш за определена тема, професия, епоха, място. Поне половината от работата на писателя е работа на събирач, на някой, който се занимава с теми, които не са му понятни. Това е интересното. Човек като тръгне да пише един роман и изведнъж попада в теми, за които никога не е чувал. Това според мен е един от най-интересните елементи на писателската работа. Защото човек така съвсем провокативно казано се учи себе си на сметка на читателите.
Всички тези неща по някакъв начин влизаха в рамките на дискусиите в Созопол и това ми хареса. Освен това, тъй като броят участници е малък, беше възможно да водим малко по-задълбочени разговори – такива семинари са много повърхностни, ако много хора са се събрали. Така че беше, смятам, успешно и младите автори казаха, че много им е помогнало.
Пак ще се върнем малко по-късно на младите автори, но като споменахте изследователската дейност… Книгата, която излезе съвсем наскоро на български – „Стичането” – колко време отне изследователската работа по нея?
– Много повече, отколкото писането. Тя е написана заедно с един автор от Индия, с когото се запознах през 1998 година. През следващата година забелязахме, че имаме общо схващане по въпроса как се развиват различните култури и какво значи идентичност, сходно схващане за динамичните процеси в бъдещето и в настоящето… И решихме да напишем тази книга. От 1999 до 2006 събирахме материал и книгата излезе през 2007 г. на немски – малко повече от 7 години.
Според вас достатъчно добре ли е преведен доста сложният термин, който сте ползвали с Ранджит Хоскоте – „стичане“?
– По принцип ми е трудно да преценя, тъй като съм излязъл от България на 6 години, и общо взето хората се чудят, че въобще говоря български, понеже много хора, които на моите години са излезли, вече са го забравили. Мисля, че не е зле „стичане” за confluence. Защото метафората, която се предлага в предговора и в самия текст, е наистина тази метафора на реките и на морето.
Вижте, интересното е – точно това обсъждахме и в Созопол – интересното в работата на един преводач е, че почти винаги разполага с различни алтернативи. Често става дума за вариации, за различни интерпретации. И всеки писател трябва да разчита на преводачите и на чуждестранните издатели да намерят една интерпретация и нещо адекватно.
Да, разбира се, не е задължителен буквалният превод. Може ли всъщност един автор да описва достатъчно добре това, което се случва около него, без да е пътувал достатъчно?
– В „Стичането“ построяваме една амбициозна теория, която смятаме, че важи за цял свят. Една такава книга трябва да се илюстрира с примери от цял свят. Като някой човек илюстрира само с примери от Балканите, а точно на Балканите има хиляди такива, би било много ограничено. Така че в този случай смятам, че всеобхватният поглед, космополитната насока са нужни, иначе книгата не би била убедителна.
Освен това има нещо друго – тук става дума за възприемане на културната действителност, като се връщаме назад в историята и изследваме как са се създавали националните истории, включително и като маниер да се ползват фикции и разкази, които са създадени на по-късен етап от най-различни интереси на националната държава и на едно мислене на есенсиализма. Човек може да го направи наистина само чрез една много подброна разходка из миналото и да разгледа точно момента на стичането. Това е книга, която наистина не мога да си представя без широк личен оглед и без широк достъп до литература от цял свят.
А можем ли да определим например дали да конкретна държава или нация е в по-широк ръкав на стичане или в някакъв по-тесен, според вас лично България в какъв „ръкав“ се намира?
– Е, не, ние не го определяме така. В книгата не става дума за цялата страна, тъй като аз не мисля, че от културна гледна точка въобще съществува България, например. Говорим за креативната култура, не за музеите, не за създаване на мистификация и митология. Тези хора общо взето не са впрегнати в едно пространство, което може да се определи чрез една държава или една страна. Те са повече свързани в едно пространство – и съвременният свят е много типичен – което те са си създали – чрез връзките в интернет, например.
Така че по един подобен начин, ако вземем българската история, да кажем, Гео Милев – той търси в Германия, в Берлин, в английската литература, във френската литуратура, в италианската литуратура това, което отговаря на неговите чувства, на това, което се събужда в него, и неговите трансформации са трансформации на адаптация. Всички тия неща той ги приема, разглежда, адаптира и създава нещо ново. За него лично сигурно въобще не е играло роля дали е Германия, Франция, Италия или България. Неговите стичания са в биотопа на литературно-културните форми от различни места.
Въпросът ми беше ориентиран по-скоро върху това, че примерно последните 15 века и повече от тук са минавали, различни племена, кръстоносни походи, Османска империя и т.н. Дали чисто историческите случвания оказват много по-голямо значение в процеса на стичане или нямат такова значение?
– Някой път са исторически процеси, които се налагат. Кирил и Методий например не са изпратени тук, за да развият българската култура, а са агенти на империализма на Византия – това е. Това не значи, че от тяхната работа не може да се развие нещо добро. Това е често така. В „Стичането“ описваме много примери, в които даже война, насилие, оказват положително влияние. Един от най-интересните примери в книгата според мен е развитието на популярната музика в Съединените щати. Тя се създава в робските плантации и после в гета и се създава от хората, които тогава са били считани за по-нисши. Преминава най-различни трансформации и катаклизми и се стига до това, че става доминантното културно производство, ако мога така да го нарека, на Съединените щати и после на света.
Подобен е случаят с циганската музика – в момента на запад тя е една от най-големите моди. Имам приятел музиковед, който казва, че там има елементи от арабска, индийска, балканска музика, дори ритъма на българската музика и тоналност… Всички тези неща там се стичат и се получава нещо, създадено от хора, които не са мощни или влиятелни в социалния смисъл, но в културен смисъл почти офанзивно си пробиват път. Това е много важно – чрез политически или властващи промени се създава нещо.
Има най-различни примери.
България не е някакво изключение – има много страни, които са били постоянно или окупирани, или по някакъв начин са минавали неприятелски движения. Почти няма развитие на човешкото общество в пълна изолация.
Да се върнем малко към България и писането у нас. Какво трябва да се случи, за да има разпознаваеми български имена в съвременната световна литература?
– Смятам, че най-напред младите български автори се нуждаят от кураж и амбиция. Задачата е трудна, защото единственото нещо, което в международен мащаб се търси, са романите. На добрите български поети не им е много трудно да намерят някое списание в чужбина, което да преведе няколко стиха. Има и на немски, и на английски, на френски, на испански има преведени стихове на български автори. Но книгоиздателят в момента по целия свят търси романи.
Един млад автор трябва да създаде собствената си традиция. Това може да стане, ако той се обърне към чуждестранни примери и по някакъв начин ги трансформира да отговарят на българската действителност. На английски е лесно, но един български автор трябва да почне почти отначало. Това е първият проблем.
Вторият проблем е, че общо взето романи се четат, защото читателите искат да научат нещо от света, за света, а не за автора. Много млади автори не го разбират и почват да пишат как страдат и по някакъв начин се занимават със себе си. Българските романи, които се ползват от по-широка перспектива към историята, към съвременното положение, които вкарват вътре богатството на съвременния език, с различни фигури, с различни места, с един интересен разказ, са много рядко срещани.
Не пропускайте да прочетете и ревютата на книгите на Илия Троянов „Събирачът на светове“ и „Стичането„.
