За една цивилизация, така вманиачено преследваща щастието, ние като че ли сме забележително некомпетентни в това отношение. Една от най-популярните находки на „науката за щастието“ е откритието, че безбройните предимства на съвременния начин на живот не са направили почти нищо за повдигането на колективния ни дух. Неприятната истина като че ли гласи, че икономическият растеж не гарантира задължително по-щастливи общества, също както увеличаването на личния доход над едно определено ниво, гарантиращо основни житейски необходимости, не прави отделните хора по-щастливи.
Същото важи и за по-доброто образование – поне така гласят изводите от някои изследвания. Същото важи и за по-големия избор на консуматорски продукти. Същото важи и за по-големите и луксозни жилища, които като че ли само осигуряват привилегията да разполагаш с по-голямо пространство, в което да се чувстваш потиснат.
Може би нямате нужда да ви се казва, че книгите от типа „селф-хелп“, съвременният апотеоз в търсенето на щастие, са едни от нещата, които не успяват да ни помогнат да се почувстваме щастливи. Но е редно да се отбележи, че резултатите от проучванията са доказали, че те извънредно рядко оказват някаква особена помощ. Затова и помежду си някои издатели на такава литература са установили така нареченото „правило на осемнайсетте месеца“, съгласно което човекът, който най-вероятно ще пожелае да си купи някой селф-хелп наръчник, в рамките на осемнайсет месеца преди това си е купил друга подобна книга – книга, която очевидно не е решила всичките му проблеми. В това не би трябвало да има нещо учудващо за онзи, който погледне хладно и безпристрастно рафтовете със селф-хелп литература. Това, че ние копнеем за спретнато, побиращо се между кориците на една книга решение на проблема ни, че сме хора, е разбираемо, но ако смъкнем опаковката, ще установим, че посланията на подобни произведения най-често са банални. „Седемте навика на високоефективните хора„ ви казва в най-общи линии да решите какво е най-важно за вас в живота и после да го направите; в „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ читателите получават съвета да бъдат дружелюбни, а не досадни, и често да се обръщат към хората на малко име. Един от най-успешните наръчници по мениджмънт през последните няколко години, „Риба!“, за който се предполага, че помага за развиването на щастие и продуктивност на работното място, съветва да се раздават малки рибки-играчки на най-усърдните служители.
Както предстои да се убедим, когато посланията стават по-детайлни, всеки гуру на селф-хелпа представя твърдения, които просто не са подкрепени от никакви по-убедителни изследвания. Например, доказателствата говорят, че ако дадете воля на гнева си, няма да се отървете от него, а визуализирането на целите ви няма да ви доближи до постигането им. И каквото и да си мислите за класациите на различните страни в прегледите на националната склонност към щастие, които напоследък биват публикувани доста редовно, забележително е, че „най-щастливите“ страни никога не са тези, в които се продават най-много наръчници за самопомощ, и не се отличават с най-високо търсене на консултации при професионални психотерапевти. Очевидно съществуването на процъфтяваща „индустрия за щастие“ не е достатъчно за пораждане на усещане на щастие у нацията, а не е неоснователно да предположим, че то дори влошава нещата.
И все пак, неефективността на съвременните стратегии за щастие е всъщност само малка част от проблема. Има сериозни основания да вярваме, че цялата идея за „търсенето на щастие“ е изначално погрешна. Като начало, кой изобщо е казал, че щастието може да бъде реална цел? Религиите никога не са наблягали особено на него, или поне не на щастието тук, на този свят; философите със сигурност не одобряват единодушно подобна цел. Освен това всеки специалист по еволю-ционна психология ще ви каже, че еволюцията съвсем не се интересува от щастието ви, извън стремежа да не бъдете чак толкова мрачни и потиснати, че да изгубите интерес към акта на възпроизводството.
Но дори ако приемем, че щастието е цел, достойна за преследване, очаква ни по-неприятен капан – а именно, че преследването му като че ли намалява шансовете ви да го постигнете някога. „Зададете ли си въпроса дали сте щастлив“, казва философът Джон Стюарт Мил, „вие преставате да бъдете такъв.“ По всичко личи, че в най-добрия случай щастието може само да бъде мернато с ъгълчето на окото, не можем да се взираме право в него. (Склонни сме много по-често да си спомняме, че сме били щастливи в миналото, отколкото да съзнаваме, че сме щастливи в настоящето.) Това, че в действителност е невъзможно да се дефинира с думи какво всъщност е щастието, влошава допълнително нещата; дори ако предположим, че подобно дефиниране беше възможно, вероятно щеше да има толкова дефиниции, колкото са и хората на тази планета. Което ни изкушава да заключим, че „Как можем да станем щастливи?“ е просто погрешен въпрос – че най-добре би било да се примирим, че никога няма да намерим отговора и да се заемем вместо това с нещо по-продуктивно.
Откъс от книгата „Противоотрова“ на Оливър Бъркман (ИК „Еднорог“); заглавието на текста е на редакцията
