Кой твърди, че само художествените сюжети са способни да вдъхновяват? Какво да кажем тогава за необикновените човешки истории, които понякога надхвърлят и най-смелото въображение? Когато посегнете към „Индианецът“ (изд. „Калиграф“) от Йон Гнар, се пригответе именно за такава приумица на съдбата – дете, израснало под стигмата на умствената изостаналост, минало през отхвърляне и неразбиране, стигнало до успешна кариера на комик и политик и създало семейство с пет деца!
Спокойно, това не е разказ за чудодейно изцеление. Не понасям напудрени развръзки, които издигат в култ стремежа към „нормалност“, а на финала всичко се подрежда както трябва да бъде. На какво ни учат подобни „приказки“? Че различното е страшно. А поуката, която би предизвикала удовлетворение в мен, е приемането и социалното включване в обществото като възможен сценарий.
„Индианецът“ е първа част от автобиографичната трилогия на исландеца Йон Гнар. Книгата проследява първите му години, като започва с появата му на бял свят. Той е непланирано дете, появило се в семейство на възрастни родители, и най-страшното от всички – бебето е рижаво. Още в първите страници Гнар показва завидно чувство за хумор и описва „рижавата несполука“ като знакова за отхвърлянето му. Скоро обаче към този грях (за който едната му баба така и не му прощава) се добавят и други, по-трудни за преглъщане. Йон е палав, учи трудно, не се разбира особено с връстниците си, непохватен е, понякога агресивен. Обича словесните каламбури и в тях вижда ред и логика. Другите обаче ги възприемат като ексцентричност и странят от него. Ето един пример:
Баба е стара. Над деветдесетгодишна е. Родена е през хиляда седемстотин и кисело зеле.
Днес състоянието на малкия Йон би било обяснено с термини като хиперактивност, дислексия, разстройство с дефицит на внимание. Сами по себе си те не правят сблъсъка с проявленията на тези състояния по-лесен, но в съвремието информацията за тях е значително по-изчерпателна. Изобилстват различни начини за подкрепа на такива деца и те вече не са третирани като по-неспособни. Поне в развитите общества ситуацията е такава… Но Йон е роден през 1967 г. и тогава на него се е гледало като на умствено изостанал. Между петата и седмата си година той е лекуван от психиатър и в книгата са включени цитати от медицинските експертизи. Не става ясно дали това е реална документация, но при всички положения дава представа за нагласата на „специалистите“ към състоянието на Йон.
Държи се доста дистанцирано; склонността към социален контакт е силно ограничена за възрастта му […] Ако причината за това не е в средата, в която расте, тогава силно подозирам, че мозъкът му е увреден.
Йон Гнар (снимка: Die Welt)
Вероятно не са много родителите, които биха пренебрегнали тежката дума на специалиста. Порядките на обществото ни предполагат да не разбираме от всичко и да се доверяваме на по-компетентните от нас в дадена област. В този ред на мисли, не бива да съдим родители, които са приемали звучащите страшно диагнози и радикалното им лечение. Неразбираемо ми беше обаче отношението на майката и бащата на Йон. Трудно мога да нарека средата, в която той израства, изпълнена с обич. Майка му е много консервативна и студена към сина си, ласките и прегръдките не са й привични, нито разговорите с детето й. Бащата на Йон никога не намира време за него, показва явно разочарованието си от факта, че синът му е различен, и често му се подиграва. Болезнено беше за мен да прочета следния коментар от името на едно дете:
Искам да съм като него, когато порасна. Има куп неща, които бих искал да правим заедно. Жалко, че не иска да прекарва време с мен, защото все му досаждам. Ще ми се да беше другояче.
Като всяко човешко същество, Йон копнее да бъде обичан, но внимание и разбиране получава единствено от баба си (не тази, която му е сърдита, задето е рижав). Родителите му дори ходят на почивка без него…
В такава среда и с нуждата от по-специфична подкрепа е трудно да си представим едно дете да премине безметежно през първите си години. Според мен е необходима изключителна устойчивост и вродена интелигентност, за да оцелееш и да останеш резистентен на несгодите, пред които животът постоянно те поставя. Според мен книгата е ценна, защото може да послужи за пример на хора с подобни трудности, както и на близките им. Стилът е изчистен и дълбоко въздействащ с кратките си изречения, пропити с горчив хумор. Може би есенцията на историята се усеща от следния цитат към края на книгата:
„Нормалното“ за тях беше мистерия за мен. Трябваше някой да ми покаже, за да разбера.
Очаквам с нетърпение следващите части на трилогията да осветят пътя, по който едно отхвърлено от близките си и обществото дете преминава, за да спечели обичта на хората в ролята си на актьор, а след това и на кмет на Рейкявик по време на най-тежката икономическа криза в страната. Поздравления за избора на издателите да поднесат на българския читател тази ценна история. Дано се поучим от нея.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20q4 при завършване на поръчката си.
Ревю за „Индианецът“ може да прочетете и в „Книжни криле“.
