Ирса Сигурдардотир е наричана „кралицата на криминалния роман на Исландия“. Писателският ѝ път започва с детски книги, а след тях тя бързо се налага като изключително успешен автор на трилъри и хоръри. Романите ѝ са преведени на 35 езика и продадени в 3 милиона екземпляра, а българските читатели я познават с увлекателната поредица за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея (изд. „Емас“).
Срещам се с Ирса по време на Софийския международен литературен фестивал. Въпреки динамичния ден на интервюта и кратката зимна разходка в центъра на столицата, исландската писателка ме посреща с широка усмивка и веднага се впускаме в интересен разговор за първите ѝ впечатления от града и хората. Ако познавате книгите ѝ, най-вероятно ще се изненадате от приветливостта и топлотата, която тя излъчва. А как съумява да пише по толкова мрачни теми и сериозни проблеми? Може ли литературата да ни помогне да разрешим част от тях? Как се е променила самата тя чрез книгите и писането? Вижте в интервюто.
Фокусът на Софийски международен литературен фестивал 2023 беше скандинавската литература. Според вас кое я прави толкова популярна през последните години?
Мисля, че има много причини. От една страна, скандинавският ноар (Nordic noir) вече се е наложил почти като бранд и това е много полезно, защото читателят знае какво може да очаква от този тип романи. Естествено, не всички книги в жанра са еднакви, но все пак знаеш какво може да получиш от тях. Това помага и на книжарниците да отделят този тип литература на определено място, което я прави по-забележима. Важно е да отбележим, че не е достатъчно една книга да е скандинавска, за да бъде успешна – трябва да бъде и добре написана, интересна. Традицията повелява скандинавските криминални романи да имат и социален ъгъл, по-сериозна тема, която придава дълбочина на историята и обогатява криминалния сюжет. Към това добавяме мрачните зими, студа, необятността на природата и интереса към несъвършените герои. Често основните персонажи в скандинавските романи са далеч от перфектни за разлика от американските книги, например, където героите са почти безгрешни, боравят много добре с компютрите, владеят до съвършенство някое бойно изкуство… Докато скандинавските персонажи имат много недостатъци и си мисля, че това им придава реализъм, прави ги хора.
Има още един фактор – ако криминалната история се случва в зона на военен конфликт, например, не мисля, че ще е толкова интересна, но фактът, че Исландия е много спокойна страна, почти без престъпления, прави идеята, че нещо ужасно може да се случи там още по-увлекателна за читателя. Така че причините са много и никоя не е ключова или основна, но всички заедно допринасят за успеха, на който се радват скандинавските книги днес.
Вие сте споделяли и преди, че в Исландия рядко се случват престъпления и ако има такъв случай, престъпникът ще бъде хванат почти веднага. Така че е интересно, а може би и предизвикателно цяла криминална поредица да се развива там.
Да. Аз по принцип пиша за исландските читатели и те знаят каква е криминалната сцена в страната. Не пиша романи по истински случаи, но сюжетът трябва да е достатъчно реалистичен, за да може читателите да си кажат: „Да, това би могло да се случи“. И ако героите са реалистични, вплетеш интересна социална тема, постараеш се с описанията и направиш добро проучване, тогава може да си позволиш тази малка свобода – да направиш криминалния елемент по-сложен, отколкото са действително случващите се в страната престъпления.
Говорейки за социалните въпроси и теми, включени в книгите ви. Вие пишете за насилието в семейството, животът в домовете за деца, лишени от родителска грижа, мобинга… Защо тези теми са важни за вас и защо решихте да вплетете точно тях в книгите си?
Специално в поредицата за Фрея и Хюлдар всяка книга включва въпрос, за който си мисля в конкретния момент, най-често защото се обсъжда широко в медиите, докато съм в процеса на писане. Например мобинга (групов психически тормоз) – това беше една ужасна история за най-младия човек, който се е самоубил в Исландия – 11-годишно момченце, което слага край на живота си, заради мобинг. Още по-трудно е да разберем подобна ситуация, когато говорим за деца. Ние ги учим на всичко, което знаем към момента, тогава защо не можем да спрем извършването на нещо подобно? Социалните мрежи допълнително подклаждат проблема. Бях разтърсена от всичко това и сметнах, че е важно да пиша за него. Мислех в посвещението на книгата да се обърна към хората, които някога са взимали участие в мобинг, но после се замислих, че те най-вероятно не четат и думите ми изобщо няма да достигнат до тях.
След като книгата излезе, имахте ли разговори с читатели, провокирани от тази тема?
Да, „Изкупление“ предизвика много реакции. Част от обратната връзка беше от юристи, тъй като моята идеята беше да поправим ситуацията като повдигнем обвинения на родителите, което да ги накара да говорят с детето, участващо в мобинга, и да го спрат. Много адвокати казаха, че са готови да съдействат безплатно, но не съм сигурна, че след това имаше някакво развитие.
В книгата говоря за мобинг в социалните мрежи (social media mobbing или cyber-mobbing) и всички заплахи и коментари, които са включени в романа са съвсем реални. Имаше разпалени дискусии по това време, често родителите споделяха снимки на нещата, които децата им са получавали като съобщения. И реших да включа откъси от тях в книгата. Все още не мога да разбера защо продължава да се случва. И мисля, че навсякъде, където имаме тийнейджъри и социални мрежи, е потенциален проблем, но се надявам силата му да намалява. Защото хората започват да осъзнават колко травмиращо може да бъде и родителите стават все по-внимателни по отношение на това, което децата им правят или пишат онлайн.
А мислите ли, че литературата може да промени нещо? Да ни помогне да поправим даден проблем или поне да го разберем?
Без съмнение – да! Ако се замислите, какво става, когато един диктатор идва на власт? Първо започва да унищожава книги. Така че силата на литературата не може да бъде отречена. Чрез книгите може да образоваш хората, но също така можеш да ги поставиш в ситуации, в които трудно биха попаднали иначе и това разширява хоризонтите им, учи ги на емпатия, прави ги по-добри. Така че литературата може да повлияе на хората. А плюсът на криминалните романи е, че те са много добро средство, чрез което да обсъждаме важни теми. Взимаш една тема, описваш я в най-лошата ѝ възможна версия и това ѝ помага да се открои. Но трябва да внимаваш, за да не започнеш да наставляваш хората и да им казваш какво точно да мислят по този въпрос. Когато пиша, се старая да не включвам само моето мнение, а да има и други гледни точки, което носи и своите предизвикателства, разбира се.
Като говорим за по-бруталните теми, няма как да подминем креативните убийства в романите ви. Как ви хрумват идеите за всички тях?
Най-често започвам като си мисля какво не бих искала да ми се случи, когато съм сама вкъщи, какво би ме изплашило. За самия сюжет или основна идея в книгата може да ме вдъхнови място или стар криминален случай, актуална тема в медиите… Относно методите за убиване – например с прахосмукачката. Това ми беше десетата книга и в един момент осъзнах, че съм изчерпала много от начините, по които един човек може да бъде убит. И вече исках да направя нещо различно. Тръгнах от основния въпрос – за да бъде убит човек, трябва системата да спре да функционира – като източиш кръвта или кислорода… Сестра ми и баща ми са лекари и ги разпитах доста обстойно как може да се случи това, ако използваш прахосмукачка, и с техните насоки оформихме финалния вариант.
Когато водим сравнително спокоен начин на живот, понякога търсим водовъртеж от емоции, които само един трилър може да ни даде – четем за плашещи убийства, но от удобството на дома си, където знаем, че сме в безопасност. Получаваме дозата адреналин, но знаем, че нищо няма да ни се случи. Така че аз се опитвам да дам на читателя нещо различно и интересно с всеки сюжет.
По отношение на съчетанието между криминална загадка и социален коментар, може ли да се каже, че колкото по-ужасно е престъплението, толкова повече внимание може да насочи към социалния въпрос, който е преплетен в книгата? Търсите ли изобщо такъв ефект?
Зависи. Понякога един автор може да използва ужасяващи сцени, за да задържи вниманието на читателя да го накара да иска да разбере какво ще се случи по-нататък, да остане в историята и така да научи повече за социалния въпрос. Разбира се, има „уютни криминалета“ (cozy crime), както и много други вариации на жанра, но скандинавската криминална литература в повечето случаи е по-брутална. Може би се дължи на близостта ни с природата, на желанието ни да се придържаме към реалността. Защото убийството винаги е брутално и повечето скандинавски писатели не виждаме смисъл да го „разкрасяваме“. То е нещо ужасно и това е част от социалния реализъм. Но в същото време, не бих написала книга, в която заключвам някого в мазето и започвам да го измъчвам само за да има нещо зловещо в романа. Трябва да има причина за всичко, което се случва на героите.
Освен писател, вие сте и страстен читател на криминални романи. Има ли книги или автори, които са ви впечатлили наскоро и бихте препоръчали?
Малко е странно да го кажа, защото ние сме много добри приятели, но любимият ми исландски автор е Рагнар Йонасон. Харесвам Ю Несбьо, Сара Бледел, много английски и американски писатели, Стивън Кинг… всъщност харесвам толкова много, че е трудно да се спра само на няколко.
Да, в това отношение феновете на криминалния жанр сме истински щастливци, защото има голямо разнообразие от автори и то добри автори… А след като споменахте Рагнар Йонасон, няма как да не поговорим и за литературния фестивал, който двамата организирате в Исландия. Може ли да ни разкажете малко повече за него – какво представлява, как се роди идеята?
Всичко започна преди 10 години. Заедно с Рагнар бяхме на един фестивал в Англия и си казахме колко хубаво би било да имаме нещо подобно в Исландия и ако можем чрез него да представим исландски автори на криминални романи, които все още не са преведени, както и да срещнем исландските читатели с непознати за тях чуждестранни автори. Първата година имахме може би 30 души публика. Беше нещо много мъничко, но постепенно нарастна. Първоначално беше само за криминална литература, но сега имаме поети, актьори… Има много начини да разкажеш история, така че сега фокусът ни е по-скоро storytelling-а. Тази година ни гостуваха Нийл Геймън, Дан Браун, Луиз Пени и Хилъри Клинтън. И изведнъж стана нещо огромно, което е много хубаво, но изисква изключително много работа, а ние го правим като хоби. В края на тазгодишното издание бяхме толкова изтощени и започнахме да се питаме защо си го причиняваме. Бяхме на косъм да се откажем, но после решихме, че ще го организираме поне още веднъж.
Снимка: Baldur Kristjáns
Надявам се, че ще имате повече подкрепа следващата година, за да не се налага да се отказвате, защото звучи като нещо много специално.
Да, ние се стараем да запазим по-уютна атмосфера с по-малко гости, често го правим в някой клуб, където е по-лесно да зададеш въпрос на авторите, много е приятно.
Освен този фестивал, вие подкрепяте и нови талантливи автори. Изглежда сякаш вашата писателска общност в Исландия е много сплотена. Мислите ли, че това е нещо, когато може да се случи и на други места? Каква е тайната?
Мисля, че тайната е просто да го направите. Струва ми се, че авторите на криминални романи са доста сплотени – може би защото преди години жанрът беше много подценяван и сякаш това ни сближи. Когато с Рагнар започнахме фестивала и различните активности за нови автори, просто искахме да помогнем и да подкрепим останалите писатели. Вярвам, че когато имаш платформа, трябва да я използваш за нещо добро. Затова основахме наградата за дебютен криминален роман, за която всеки може да кандидатства с ръкопис. Исландия е малка страна и е трудно да бъдеш забелязан, ако си прохождащ автор. Всеки обръща внимание на големите имена, а младите успяват да издадат една или две книги и след това изчезват, защото нямат продажби, не получават внимание. Ние решихме, че това трябва да се промени и стартирахме наградата, а първият победител беше Ева Бьорг. Сега я издават във Франция, Германия, Англия… Наградата всъщност дава на победителя финансиране, договор с издател и агент, което е много полезно за продаване на правата за издаване в чужбина.
Вие сте споделяли, че имате идея да включите част от героите на Ева Бьорг във ваша поредица и така да си направите една своеобразна вселена на скандинавското крими (по подобие на Marvel). Чудесно е, че правите нещо подобно.
Винаги съм смятала, че феновете на криминални романи не спират само една книга. И ако искаме да запазим четенето като популярно занимание, имаме нужда да го направим максимално разнообразно. Не може да имаме десет автори, които всеки чете и никой да не обръща внимание на останалите. Защото ако се получи това, ще бъдем на крачка от момента, в който изкуственият интелект ще започне да пише и книги.
Темата за изкуствения интелект е много актуална. Какво е вашето мнение? Смятате ли, че може да се отрази и на литературата?
Когато говорим за изкуство, за творчески дейности, изкуственият интелект не ме притеснява. Ако искаме произведения, които просто повтарят вече съществуващи такива, тогава ИИ ще ни предложи решение. Но изкуството винаги се развива и хората винаги ще искат нещо повече. Ако сте обръщали внимание на изображенията, генерирани от ИИ, например – при тях сякаш винаги липсва нещо, липсва душа. Дори и в текст може да го усетим – там липсва личната гледна точка. Надявам се, че ще съумеем да използваме ИИ разумно, но трябва да бъдем предпазливи, защото в един момент ще стане твърде трудно да го контролираме. Към момента са поставени различни изисквания, например ChatGPT не може да използва груба реч, думи на омраза. И преди време един писател го беше използвал, за да напише глава от книга. Зададе кой трябва да умре, какво се случва с героите. Цялостно всичко било написано добре, но накрая се оказва, че историята завършва щастливо. Мъртвият всъщност не е бил убит, всички конфликти са разрешени… Затова смятам, че авторите на криминални романи няма от какво да се притесняват.
Видно е, че правите задълбочени проучвания за всяка ваша книга. Има ли нещо изненадващо или много интересно, което сте научили и може да ни споделите?
Например за „Плячка“ ходих в радарната станция, за да видя какво правят хората там, как работи всичко. Това е изключително изолирано място, близо до океана. Те ми показваха сградата, техниката, обясниха ми, че дори ако избухне атомна бомба, станцията ще оцелее. Говорихме за шпионаж и всякакви подобни теми. След това излязохме навън, за да се придвижим към жилищните сгради. Преди да тръгнем, ми дадоха чадър и аз веднага попитах: „О, тези чадъри за защита от шпионски сателити ли са? За да не заснемат кой посещава станцията?“ А те казаха през смях: „Не, не. Просто има много птици в този район и така се предпазваме от изпражненията…“ (смее се)
Но да – важно е да се правят подобни проучвания. Разбира се, може да използваме Google, но когато говориш с хората, посещаваш дадено място, винаги може да откриеш нещо неподозирано, което да направи историята или героя още по-реалистични. За съжаление, вече знам повече за смъртта, отколкото ми се иска, но всички тези знания са полезни за книгите ми.
А с времето промени ли се начинът, по който гледате на смъртта?
Със сигурност моето усещане по темата не се е променило. Но в началото, когато започвах да пиша криминални романи, смятах, че никога няма да включвам истории с деца, които са наранявани. Колкото повече пишеш обаче, толкова повече задълбаваш в тъмните части на човешката душа и постепенно сякаш се пренасищаш, става по-лесно да пишеш за много ужасни неща. Струва ми се, че в книгите си вече съм включвала всички теми, към които в началото си мислех, че никога няма да посегна. Може би съм станала доста по-лош човек, откакто започнах да пиша трилъри. (смее се)
Стига само да пишете за тези неща, всичко е наред. Може би можем да го сравним с лекарската професия, при която в даден момент човек трябва да се дистанцира от случващото се пред него…
Да, откъсваш се от това, което пишеш, гледаш го отстрани, без да го преживяваш.
Освен криминалните поредици, пишете и хорър романи, преди това сте издавали детски книги. Какво ви кара да променяте жанровете, да експериментирате така? Има ли нещо ново, с което предстои да изненадате читателите, а и себе си?
Преди години започнах с книгите за деца, а после ги оставих за малко, за да се впусна в криминалния жанр. По време на пандемията отново се върнах към историите за деца. И точно докато пишех „Плячка“, работех и по втора детска книга. Беше интересно, защото „Плячка“ е доста зловеща, а детската е лека и забавна. Но се балансираха добре, нямаше как да си повлияят една на друга, така че можех да съчетая работата и по двете. Сега трябва да довърша една поредица, в която мога да издам, че Фрея и Хюлдар са включени като второстепенни персонажи и ако читателите смятат, че отношенията между тях не са съвсем изяснени, в тази поредица ще получат своя завършек. А след това ще работя по хорър, чието действие се развива в космоса. Няма да е научна фантастика, а по-скоро история за група хора, затворени в космически кораб, в който започват да се случват страшни неща.
За финал на разговор ни има ли нещо, което бихте желали да кажете на нашите читатели?
Нещо, което си мислех днес, докато се разхождах из града, из панаира: книжните хора – писатели, читатели, издатели, библиотекари, книжари… всички те са много добри хора. И не мисля, че има друга сфера, в която знаеш, че с когото и да се запознаеш, той ще е добър човек. Може би точно затова толкова обичам да се срещам с хора от книжния бранш или със запалени читатели. Така че искам да пожелая на всички тях една прекрасна 2024-та година и се надявам, че тя ще им донесе много хубави книги за четене!
Книгите, споменати в тази статия, ще намерите в Ozone.bg, като някои от тях можете да вземете с отстъпка.
