„Да, нещо голямо се случваше. Да влезе еуфорията.“
Месеци преди да се появи „Истории от 90-те“, читателите коментираха по книжните групи и се вълнуваха, в това число и аз. Нямах търпение да разбера кои са 26-те истории, да намеря сред тях познати имена и да надникна в техните спомени за десетилетие, което всеки от нас носи в себе си по различен начин. И ако при едни е носталгия по детството, то при други е ясен и съзнателен отрязък от студентския живот и създаването на семейство, често съвпадащо с бала и напускането на дома.
Тематичната и финална антология на издателство „ICU“ (другите две са „Куфарът на брат ми“ и „Бащите не си отиват“) отново е изключително лична, откровена и честна. Напомня ми на дневник, в който историите се завихрят и отпращат към години, когато интернетът беше мираж, но пък инфлацията, протестите и зимите с имена на политици – съвсем тежащи в своята реалност. Деветдесетте са десетилетието на смущаващите абитуриентски прически, жилищните измами, раждането на демокрацията със старите кадри на ключови позиции, спринтът между разочарование, надежда и примирение.
Тогава Евгени Димитров успява да влезе в Мавзолея. Беше икзлючително ценно и интересно да преживея този фоторазказ – „гротескната страна на миналото“, почти митично място за мен, за което съм чувала единствено легенди, а ето че сега сякаш наистина бях там, потопена в думите и снимките.
Провалът на децата е, че се опитахме да отречем времето, в което бе живяло поколението на бащите, и с това извадихме бащите от контекста на собствената им история, вкарахме ги във виртуалната реалност на подмяната, където е трудно да бъде различен двойникът от фалшификата. Чистене на миналото. Нашето и тяхното.
Еми Барух
Сред авторите в сборника са Веселина Седларска, Десислава Желева, Петя Кокудева, Ива Колева, Митко Новков и много други. Нямам намерение да изброявам всички, но искам да споделя чувството, което предизвикаха в мен – благодарност. Благодарност, че мога да се приютя до тяхната младост и опит, в някои разкази дори и със снимки, с хипарски песни и прически, вицове, мутри, наркотици, електронна музика, казарма, шантави приключения с пътешествия на стоп и спане под звездите, китари и смелото безгрижие на момчета и момичета, които се превръщат в мъже и жени на фона на политическите катаклизми. Духът на промяната кръжи около всичко, което двайсет и шестимата автори преживяват. Видно е както в ентусиазма им, така и в опасенията, че светлото бъдеще може би не е чак толкова светло.
Много неща са се променили оттогава, но всъщност това е само привидно, защото нищо никога не се променя. Важните неща са си все същите – някъде дълбоко заринати под днешния ден. Под всички дни, изложени на показ пред хората, и под нощите, скътани само за нас и за страховете ни. Точно там е онова голямо и важно, наред с плахите мечти и глупави надежди за най-доброто, дето все предстои – така ни повтарят винаги, за да не ни кажат истината: че хората си отиват, трупаме тъга и върху нея подреждаме прилежно сгънати стари спомени – като дрехите на бабите, готови за последния им земен път.
Като си мисля за моето детство, което се разви точно през десетилетието на сборника, се сещам за Стражари и апаши, книжките за оцетяване, Супер Марио, храната от село, благодарение на която оцеляваха повечето семейства, призоваването на Дама Пика, видеоклубовете, миришещите листчета, лексиконите, трабанта на нашите, който тръгваше само ако реши, домашните телефони… Помня, че със сигурност нямахме пари за сладки неща и колко бях щастлива, когато магазинерката ми даваше безплатно вафла „Тони“ с думите: „Толкова си любезна и възпитана, ето, хапни си и бягай бързо“. Носех цяло съкровище, треперейки някой да не ми грабне вафлата от ръцете, неуспешно се опитвах да карам колело и винаги ходех с ожулени колене и доволна физиономия. И аз не знам защо. Чувах за деца, които имат климатици, ходят на тенис и са пътували в чужбина, в моите очи направо в друга галактика, и откровено не ми пукаше. Исках да слушам „диско на английски“, да ми купят блуза с Мини Маус и да оцветявам необезпокоявано по цял ден. Моите 90-те.
Всеки разказ започва с уточнението кой е авторът и няколко думи, които щрихират основното от спомена. Например: „Смее (се). Любопитства. Крачи. 90-те пренасят Петя през ученическите ѝ години“. Или: „Силата на думите. Красотата им. Навътре. През 90-те Еми е завършена личност. И знае“. Художественото оформление на Люба Халева допълва цялостното усещане, а „Отложено бъдеще“ на съставителката Невена Дишлиева-Кръстева нахвърля някои култови деветдесетарски неща като:
Синьото, Ах, Мария и Витамин Б, към москвич Алеко и касетките, в Созопол, какъвто беше някога. При други мили… Заедно сме riders on the storm, holy divers и absolute beginners. Завинаги в ягодовите полета. Недосегаеми и вечни.
Вечните 90-те, през които нахлу еуфорията и така и не си отиде.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
