Обичам да чета разкази. За разлика от романите (които също обичам), за да четеш разкази не ти трябва нито време, нито особено дълбока концентрация. Да четеш разкази, е като да подслушаш разговор в автобуса или в кафето – те са късчета история, живот, думи, които съществуват в пространството, и може би имат съвсем друго начало и край, съвсем други герои. Разказите са заклинание. Магия – не се отдават на всеки.
Любимият ми разказ от сборника е „Вяра и Надежда отиват на пазар“. Докато го четеш няма как да не се натъжиш, но през усмивка – поредното потвърждение, че за мечтите няма възраст. Нито за страстта към книгите, красивите обувки и изобщо към необичайното, провокиращото, различното в живота. Различно от „лишения от въображение оризов пудинг“. Разказът „Малката русалка“ ме натъжи дълбоко, както прави и Арденсеновата приказка винаги, когато я чета. А на „Коженият свят на Ал и Кристин“ и „Тоалетна вода“ се смях на глас. Посмейте се и вие. Подслушайте разговор в кафето, в автобуса. Или просто постойте на слънчева пейка в парка, с „Истории оттук-оттам“ на Джоан Харис. Ще ви омагьоса, обещавам.
