Новото издание на фентъзи романа „Артемис Фоул“ (изд. „Прозорец“) от ирландския писател Оуън Колфър събуди интереса на почитателите на жанра у нас. Той разказва историята на едно необикновено дванайсетгодишно момче. Артемис произлиза от старо семейство, чието име от векове предизвиква уважание и всява ужас в престъпния свят, и има иконом, който може да борави с всякакви оръжия и бойни техники.
Сега, когато момчето неочаквано е станало глава на семейството, то планира своя първи удар – нещо паметно, което ще му донесе страховита репутация. Артемис планира да се добере до златото на… феите. Да, точно така. Феите съществуват. Младият престъпен гений е изготвил несъкрушим план, но дали наистина е помислил за всичко? Срещу него се изправя цялото Гноморазузнаване, начело с подполковник Кореноплод и капитан Бодлива Зеленика, а феите разполагат с оръжия, за които дори Артемис не е подозирал…
Насладете се на откъса от романа по-долу.
Артемис намести очилата на лицето си. Всичко се оцвети в радиоактивно зелено. Той си пое дълбоко дъх и обърна поглед към шаващите тъмни очертания. Някой приклекна върху рогозката от лико и тромаво се извърна с гръб към оскъдната светлина. Артемис нагласи фината настройка на очилата. Силуетът беше дребен до уродливост и увит в мръсен шал. В калта наоколо се въргаляха празни кани от алкохол. Изпод шала се подаде ръка. Стори му се зеленикава. Но такова зглеждаше и всичко останало.
– Мадам – каза той, – имам предложение за вас.
Главата на силуета сънно се олюля.
– Вино – изграчи тя. Гласът ѝ наподобяваше стържене на нокти по стъкло. – Вино, англичанино.
Артемис се усмихна. Дарба за езици, отвращение от светлината. Струваше си да провери.
– Всъщност съм ирландец. Какво ще кажете за предложението ми?
Знахарката лукаво размаха костеливия си показалец.
– Първо виното. После приказките.
– Бътлър!
Телохранителят бръкна в един от джобовете си и извади от там половинка от най-хубавото ирландско уиски. Артемис взе бутилката и я вдигна в тъмното, за да подразни жената. Едва бе успял да свали очилата си, когато ръката с дълги нокти посегна от мрака, за да грабне бутилката. Зеленикава петниста ръка. Нямаше съмнение.
Артемис преглътна, за да скрие победоносната си усмивка.
– Плати на приятеля ни, Бътлър. Цялата сума. Запомни, господин Нгуйен, това трябва да си остане между нас. Нали не искаш Бътлър да те потърси отново?
– Не, не, господин Фоул. Гроб съм.
– Постарай се. Иначе Бътлър ще те вкара в истински гроб.
Нгуйен се втурна по уличката. Изпитваше огромно облекчение от това, че е жив, и дори не се погрижи да преброи пачката американски банкноти. Доста нетипично за него. Така или иначе, цялата сума беше в ръцете му. Всичките двайсет хиляди долара. Не беше лошо за половин час работа.
Артемис се обърна към знахарката.
– Вижте, госпожо, вие имате нещо, което ми е необходимо.
Старицата облиза с език капката алкохол в ъгълчето на устните си.
– Да, ирландец. Глава боли. Лоши зъб. Аз лекува.
Артемис отново си сложи очилата за нощно виждане и приклекна, за да се изравни с нея.
– Аз съм в отлично здраве, госпожо, с изключение на лека алергия към праха, но не мисля, че дори вие сте в състояние да направите нещо по въпроса. Не. Това, което ми трябва, е вашата Книга.
Старата вещица застина неподвижно. Очите ѝ блеснаха изпод шала.
– Книга? – произнесе тя предпазливо. – Не знам никаква книга. Аз знахарка. Иска книга, върви книжарница.
Артемис въздъхна: полагаше усилие да бъде търпелив.
– Не сте знахарка. Вие сте зъл дух, пшог, елф, кадалун. Зависи кой език предпочитате. А аз искам Книгата ви.
Създанието дълго мълча, след това отметна шала от главата си. В зелената светлина на очилата за нощно виждане чертите ѝ изникнаха пред Артемис като
маска за празника на Вси светии. Носът на създанието беше дълъг и провиснал надолу, очите – златисти цепки. Ушите бяха заострени, а страстта към алкохола бе размекнала кожата му като маджун.
– Щом знаеш за Книгата, човеко – заговори тя бавно, като се бореше с вцепенението, предизвикано от алкохола, – значи знаеш и за магията, която се крие в юмрука ми. Мога да те убия с едно щракване с пръсти!
Артемис сви рамене.
– Не ми се вярва. Погледни се! Та ти си почти мъртва. Оризовата ракия е притъпила сетивата ти.
Принизила е магията ти до знахарски умения. Жалка гледка! Аз съм дошъл да те спася. В замяна ще ми дадеш Книгата.
– За какво може да послужи нашата Книга на един човек?
– Това не те засяга. Стига ти да знаеш с какви възможности разполагаш.
Заострените уши на елфа потрепнаха. Възможности?
– Първо, отказваш да ни дадеш Книгата и ние се прибираме у дома, като те оставяме да изгниеш в тази клоака.
– Да – каза старицата. – Избирам тази възможност.
– А, не. Не бързай толкова. Ако си тръгнем без Книгата, до края на деня ще умреш.
– До края на деня! Един ден! Аз ще ви надживея с един век. Дори елфите, които обитават човешкото царство, могат да живеят поколения наред.
– Не и след като са изпили половин литър светена вода – заяви Артемис и почука по празната бутилка от уиски.
Създанието пребледня, после изпищя – пронизителен ужасяващ звук.
– Светена вода! Ти ме уби, човеко!
– Вярно е – призна Артемис. – Всеки момент ще започне да те изгаря.
Старицата опипа стомаха си.
– А втората възможност?
– Сега ще ме изслушаш, нали? Добре тогава. Вариант номер две. Даваш ми Книгата само за трийсет минути. После аз ти връщам магията.
Тя остана със зяпнала уста.
– Ще ми върнеш магията? Невъзможно е.
– О, напротив. Имам у себе си две ампули. В първата има вода от вълшебния извор на шейсет метра под пръстена на Тара – може би най-магическото място на земята. Тя ще противодейства на светената вода.
– А в другата?
– В другата има малко човешка магия. Вирус, който се храни със спирт, примесен с реактив за растеж. Той ще изпие всяка капка оризова ракия от тялото ти, ще унищожи зависимостта и дори ще укрепи съсипания ти черен дроб. Ще ти подейства зле, но след ден ще тичаш така, сякаш отново си на хиляда години.
Създанието облиза устните си. Да се присъедини към народа си… Звучеше съблазнително.
– Как да съм сигурна, че мога да ти вярвам, човеко? Веднъж вече ме измами.
– Добър въпрос. Ето каква е сделката. Аз ти давам водата на доверие. После, след като надзърна в Книгата, ще ти дам и лекарството. Приемаш ли, или отказваш?
Старицата се замисли. Вече усещаше в корема си болка, която се засилваше. Тя протегна ръка.
– Приемам.
