fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

ИнтервютаНовини

Иван Сапунджиев и Калоян Димитров-BallaN за тежките пътища на детството в „Докога ще чакаме бащите“

8 Mins read

Книгите се раждат по много различни начини. „Докога ще чакаме бащите“ (изд. „Софтпрес“) например е плод на едно необичайно пирятелство, започнало пред камерите на „Фермата“, което продължава и в реалния живот. В неделя, 20 май, Калоян Димитров-Ballan и Иван Сапунджиев ще се срещнат с приятели, почитатели и читатели в Starbucks Ring Mall от 16:30 ч. Ние пък се възползвахме от възможността да сме първите, които ще разберат повече за творческия процес по създаването на романа и посланието му.

Научихте ли нещо един от друг, докато работехте по книгата? А научихте ли нещо за себе си, докато пишехте?

Иван: Учим един от друг, защото се ценим. Това е ключът към всяка съвместна работа. А фактът, че сме и доста различни, ни дава много интересни неща за наблюдение. Може да се каже, че докато пишехме, правехме откритие след откритие. Питахме се как бихме реагирали ние на мястото на героите в сложните ситуации, в които те са поставени. Самите ситуации измисляхме, за да тестваме и себе си, за да си припомним как бихме постъпили според принципите си, но и в крайна сметка, за да разберем себе си. Научихме, че трябва да събудим Макс и Митка в себе си, на каквато и възраст да сме.

Калоян: С Иван сме наистина различни – както по нрав и възприятия, така и по възраст, но именно тези различия бяха ключът за осъществяването на този продукт. Аз лично научих много от него и продължавам да се уча. Той е изключителен човек. А за себе си, пишейки книгата с Иван, научих, че колкото повече се превъплъщаваш в героя и „влизаш“ в неговите обувки, толкова по-лично приемаш всичко, което твориш.

Героите – най-вече Митка и Макс – базирани ли са на някой от вас, носят ли чертите на някой, когото познавате?

И: Стараехме се да не си правим лично описание, да не си пишем биографии. Все пак много от изразите, особеностите, житейските ситуации почерпихме от собствения си живот. Може да се каже обаче, че основно вдъхновение за написването на романа беше личността на Калоян, както и перипетиите, през които е минал в живота си.

К: Главният герой Митка до голяма степен е вдъхновен от мен и моята лична история. Разбира се, има и много разминавания, защото все пак не пишем биографична книга, но житейските уроци, които научава, съм ги преживял и аз.

В книгата има няколко моменти на агресия между децата. Самите Митка и Макс често попадат под ударите на по-големите. Защо обаче никога не отвръщат?

К: Както казах, книгата в немалко моменти е вдъхновена от личната ми история, а аз никога не съм бил проблемно дете, тъй като майка ми казваше: „Не си създавай проблеми, защото той ще извика баща си, а ти кого ще извикаш?“.

И: Ситуациите са и особени, и много типични. Нека оставим отговора на този въпрос на читателя. Нека той реши какво е могло да стане по друг начин. Нашето усещане за героите е било такова. Може да се каже, че героите сами ни подсказаха този развой. Да видим кой какво ще научи от него. Все пак не бива да оставяме впечатлението, че главните герои са пасивни и нерешителни. Те всъщност заемат най-трудните позиции, и то в доста сложни ситуации. Без да имат зрялостта и знанията на възрастния човек, се оказва, че те избират най-тежките пътища. Това е много интересен пример. Дано повече хора вникнат в него.

Иван Сапунджиев

А какво е мнението ви за агресията в училище и смятате ли, че чрез книгата и изявите ви покрай нея можете да повлияете положително върху проблема?

К: Този проблем е доста нашумял и не е от вчера. Нека не забравяме, че агресията на децата е породена от възпитанието на родителите, както и от потенциалните проблеми в семейството. Ние в книгата даваме изцяло позитивни житейски уроци, които ако се приемат по правилния начин, ще дадат положителен резултат.

И: Това беше една от целите ни при написването на романа. Да демонстрираме сблъсъците между децата в техния естествен вид, да покажем как тези сблъсъци тръгват от света на възрастните и какво влияние имат възгледите на възрастните върху реакциите на децата. Дано повлияем и на зрелите хора, защото децата възпроизвеждат тъкмо техните гнили или положителни възгледи. Променят ли се за добро възрастните, децата ще бъдат по-щастливи.

Днес много деца са в положението на Митка – с поне един родител, работещ в чужбина, или принудени да пораснат твърде бързо. Четейки книгата обаче, останах с впечатление, че за вас този начин на живот не носи само негативи. Какви положителни страни виждате в него? А има ли нещо, което бихте искали да кажете на тези деца или на родителите им?

К: Аз от личен опит мога да кажа, че колкото и минуси да има порастването в семейна среда, различна от нормалната, то си има и своите позитивни страни! Няма да изреждам, просто мога да кажа на младите хора в това положение, че всяко зло е за добро!

И: Ние не искахме да спорим с живота. Тази ситуация вече е естествена, децата често живеят без един родител, в семейство със сложни отношения или са принудени от улицата да разчитат повече на себе си. Важно е какво може да се направи в такъв случай. Само отчаянието, оплакването заради непълноценност и липсата на „баща помощник“ ли ни остава? Очевидно и възрастните, а и децата, често сме близко до отчаянието и сме сърдити, че помощ и решение няма. Положителното е, че в тази екстремна ситуация можем да се изградим като пълноценни, самостоятелни личности, които се съпротивляват на лесните решения, съпротивляват се на това изхода да се търси само през улица „Агресия“. Защото, нека признаем, дори много родители учат децата си да се оправят в живота чрез агресия. Поставяме си сложна задача, но това прави още по-ценни книги като „Докога ще чакаме бащите“.

Калоян Димитров-BallaN

Ако можехте да се върнете назад във времето и да се срещнете със себе си, когато сте били на годините на Митка и Макс, какво бихте си казали? Какъв съвет бихте си дали?

И: Бих повтарял: „Действай както смяташ, че е за добро, и не се страхувай, нито се срамувай от това. За нищо на света не се натъжавай от факта, че се опитваш да действаш за добро. После и ти, и всички около теб ще сте щастливи, каквото и да ти се струва в момента, докато ти е страшно“.

К: Да бъда по-смел и решителен, това бих си казал – нито повече, нито по-малко!

В детството на Митка и Макс няма модерни технологии, защо решихте да е така?

И: За да изкараме за малко младите хора от мисълта за технологиите, от зависимостта от тях. За да им припомним, че всъщност всички най-важни въпроси и проблеми лежат в междучовешките отношения, в контакта с живите същества – хора, животни. Разбира се, и за да припомним на техните родители онези години, пълни с игри на двора.

К: За да засилим акцента върху човешките трепети, ежедневните проблеми и житейските уроци. Да обърнем повече внимание на човека като личност, а не като роб на технологиите.

Един жизненоважен въпрос – кой измисли стратегията за Снежната война? :)

И: Хахахаха. Има неща, които не искаме да отнемаме на читателя. Въображението е нещо велико и лично, защото трябва да бъде свободно и да играе почти винаги без сигурни отговори и пътища. Стратегията я измисля умното и любопитно дете в нас!

К: Да кажем, че единият сложи солта, а другият поръси с пипера

Планирате ли да напишете продължение или други истории с тези герои и Крушница?

И: Читателите ще ни подскажат. Има много неща, които зреят и ни предизвикват у самите герои. Например дали Макс и Митка могат да оцелеят и като по-големи, дали биха запазили своята чистота. Ще се развалят ли тези момчета, какво ги чака? За нас самите има много неизвестни, но изцяло се вслушваме в своите герои. Да, това не е просто фраза. Тяхното своеобразие е настоятелно, определящо за текста. Затова нека се вслушаме в живота, той ще ни покаже дали Макс и Митка искат да разкрият своето бъдеще.

К: При всички положения книгата търпи развитие и има много какво да се пиша в тази насока с тези герои. Времето и хората ще покажат дали си струва да се продължи във втора част!