fb
БиблиотекаОткъси

Из „Бях кум на Хитлер“ от Петер Кеглевич [откъс]

7 мин.

Прочетете откъс от „Бях кум на Хитлер“ от Петер Кеглевич (изд. „Парадокс“, превод от немски: Александър Александров).

Грандиозен трагикомичен роман с участието на Хари Фройдентал, Адолф Хитлер, Ева Браун, Лени Рифенщал, Ханс-Юрген Зиберберг и много други.

Великден, 1 април 1945 г. Малкият град Берхтесгаден, любимото място на Адолф Хитлер в баварските планини, се подготвя за тринайсетото издание на популярния народен пробег „Бягане за Фюрера“. Маршрутът през Хилядолетния райх, документиран от великата режисьорка Лени Рифенщал, има за цел да демонстрира непоклатимата воля на германския народ да спечели войната, както и тяхната вечна лоялност към фюрера. Победителят ще има честта лично да поздрави Адолф Хитлер за рождения му ден на 20 април в Берлин. Но за разлика от предишните години, доброволци почти няма и повечето кандидати изглеждат така, като че в никакъв случай няма да преживеят ултрамаратона от хиляда километра. „Райхсрежисьорката“ е недоволна от този „човешки материал“ – докато висок рус мъж не приковава погледа ѝ. Тя е категорична, че този перфектен ариец, Пол Ренер, трябва да участва в бягането.

Това, което нито тя, нито организаторите знаят – Пол всъщност е Хари Фройдентал, евреин от Берлин, който се опитва да оцелее през последните седмици на нацисткия режим, дегизиран като поклонник по Пътя на св. Яков.
„Бях кум на Хитлер“ е брилянтен трагикомичен роман, толкова гротесков, колкото „Гадни копилета“ на Тарантино и толкова трогателен, колкото „Животът е прекрасен“ на Бенини.

Книгата се издава благодарение на проекта „Литературата (с)мисъл: прелюбодеянието на факта и фикцията“.

Прочетете откъс при нас.

ЧЕТВЪРТЪК, 12 АПРИЛ 1945: 2051

Моята записка за този ден не дава надеждна информация. Възможно беше да сме пренощували в Сирау, може и да е било и във Фрьоберсгрюн. Със син шрифт е отбелязано „Вятърна мелница“, това би говорело за Сирау. „Влажна поляна, черни елши с прорастъци, обикновено ленивче“ може да се причисли към блатистата местност на Фрьоберсгрюн. С червено е записано „половин сандвич“.
Така ли иначе: това беше първият резултат от промяната на маршрута. Трябваше да тичаме заради хаотичния трафик в обратна посока, многото бежанци и нападенията на изтребители-бомбардировачи не през 173-ти маршрут към Цвикау, а да ползваме 92-ри.
Това не остана без последствия. След изненадващото ни събиране отново с нашата група по снабдяването, всичко преди обяд беше временно и се случваше с голямо закъснение. Нищо не беше подготвено както досега. Всичко се вършеше докато ние се отпуснахме на студената земя и полумъртви легнахме на пътя. Решителната Хилде подгони момичетата да побързат и дори зашлеви едно от тях, защото се мотаеше. Медицинските грижи бяха недостатъчни (сами си набавихме антипирин и пирамидон от санитарния сандък), нямаше топла храна, само сандвич и изсушени сливи, походните легла трябваше сами да си приготвяме И още нещо различно: Рой Блек не трябваше да се разменя при местната SS срещу хранителни продукти, било защото пикапа с провизии беше пълен, но може би и заради това, че есесовци не се виждаха наоколо.
Но действителната катастрофа се оказа едва на сутринта – три момичета от Съюза та германските девойки липсваха. Бяха зачислени към службата по събуждане и организиране на закуската, но нищо такова не се случи, защото те още преди съмване бяха напуснали. Ако не беше Рози, която стресната от, надявам се, сладък сън не беше вдигнала аларма, целият отбор щеше да спи до пладне.

Американски пачаври! – гълчеше шефката им и ни подгони навън без истинска закуска, за да не загубим още хора при американците.
Но се случиха още лоши работи: Райтш последният останал оператор, който още в Плауен блесна със свето отсъствие, беше напуснал окончателно екипа. Не само това, че беше взел със себе си Bell & Howell – камерата, на която Уолт Дисни беше снимал Снежанка и седемте джуджета, и която по-късно беше подарил на госпожа Рифенщал по време на посещението й в Америка, Райтш беше взел и филмов материал и две празни касети, и – което беше и най-долното – той беше откраднал и част от непроявен филмов материал. Очевидно като входна такса за един нов живот! Бяха именно снимки от пленяването на Рой Блек на ябълковото дърво, което г-жа Рифенщал бе заснела пет пъти, винаги от различни позиции, и където аз със Зиберберг бяхме се погрижили за осветлението! Очевидно е взел целенасочено материала, който показваше отпред пленяването, с една дума снимките, на които Рой Блек беше разпознаваем. Беше документирано именно това, как един американски войник, още и черен при това, виси на ябълково дърво и бива пленяван от безобидни германци, жени с бели блузки и мъже в спортни екипи. Каква стойност би имал този материал за Министерството на пропагандата! За Deutsche Wochenschau!– Германския седмичен кинопреглед! За един по-късен филм! А сега го имаха американците и със сигурност го държаха вече завинаги под ключ.
Филмовата режисьорка на Райха се люшкаше между яростта и дълбоката меланхолия.

Никога няма да имаме такава бленда – вайкаше се тя, – бленда 11, ND – 4 и в следващия миг изкрещя – невъзвръщаем материал! Незаменим!
Тя взе останалата към тази сцена филмова касета, отвори я и измъкна осветения негатив. Метър по метър. Бяха епизодите, показващи Рой Блек отзад, а нас отпред, как стоим пред пленения и се държахме така, сякаш това за нас е най-естественото нещо на света. Да смъкнеш от ябълково дърво един черен като гарван.

Нищичко! Нищо! Нищичко – крещеше тя.
Тя имаше право, това не беше доказателство. Мъжът на дървото, гледан отзад, би могъл да бъде всеки селянин. Един статист, който бързо да го окачиш на дървото. Тези снимки бяха само един монтажен материал и не документираха нищо.
Като пипала на гигантски октопод се виеше около Лени черният целулоид, всеки момент щеше да я повлече в бездната. Тя риташе, за да ги отстрани, залиташе замаяна, сякаш всеки момент щеше да се хвърли от Монте Кристало.
Естествено нейният яд се пренесе и на нас, маратонците. Що за предателство от страна на СГД-момичетата! Какъв удар с кинжала от този Сеп Райтш! Това и пропадналата закуска не повлияха градивно на нас, тичащите. Не установихме ритъм, тичахме като тълпа, вместо един след друг в заслон от вятъра. Само Хаген изостана назад след старта. Известно време камионът с матраците се движеше пред нас, след това се отказа, сякаш не искаше да слуша повече кукането на стомасите ни.
Облаците се спуснаха на една ръка разстояние, дъждът се усили и падаше на талази. Известно време якето ми със сребърната папрат държеше сухо – отблъсква всичко от мен, мислех си – но няма и половин час по-късно, усетих мокра влага да се стича по тялото ми. Големият проблем обаче беше дясното ми стъпало. И след това започна да се отлепва и подметката на дясната ми обувка.