fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Мислещата литератураСпециални

Из „Кронхард“ от Ралф Дорман

10 мин.

Kronhard

Романът на Ралф Дорман „Кронхард“ е сред номинираните за наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата през 2013 година. Това е семейната сага на фабрикантската фамилия Кронхард. Вилхелм, единствено дете на наследничката на фирмата, израства под строгия контрол на майка си и доведения си баща. Отрано се отчуждава и отдръпва от тях и търси свобода в дълги излети сред природата и срещи с най-различни хора.

Глава след глава се отваря един космос от събития, спомени и гледни точки, в центъра на които един човек търси себе си. Прочетете откъс от книгата като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“.

30

При изнасянето си от къщи Вилем трябваше да установи, че хамалите вече са получили нареждане. Когато холната гарнитура бе свалена долу, той свирна на мъжете да се съберат, нареди им отново да я качат горе, обаче на половината път майката им препречи пътя. Носачите се спогледаха. Работите в семейството не ги интересуваха, както и кой командвал тук. След кратка престрелка с думи чуха затръшването на врати, после се появи Вилем.

Останалото беше бързо свършено и когато брезентът бе спуснат, Вилем се изправи при мъжете на фрикадели и бира. Септември се оказа мек, въздухът свеж и блещукащ в сутрешните капки роса в паяжините, още веднъж той се чукна за здраве с хамалите и ги изпрати в къщата със склада. При стартирането на двигателя камионът изпусна облак дизел, който се разнесе из синята утрин. Вилем чу гъските и видя по посока на реката две клиновидни формации във въздуха. Когато камионът зави на ъгъла, той се почувства прекрасно.

Той си подари една последна обиколка в ергенското си жилище.

Едва когато влезе в офиса, реши да бъде кратък в сбогуването си. Старите седяха зад купчина ордери. Майката четеше на глас числа, Кронхард ги вкарваше в калкулатора и извън тази дейност не съществуваше нищо. Лицата им бяха пропити от чувството за по-нататъшното съществуване на собствените им порядки и диктуването, а калкулаторът насичаше всяка друга реалност наоколо.

Вилем установи, че игнорирането му подейства добре. Скоро откри зад диктуването и електронното тракане тяхната безпомощност, пристъпи към писалището, почука на плота и каза, хайде, тръгвам. Стори му се странно в този последен акт да почувства нежност.

Стереоуредбата и плочите бе поставил на задната седалка и когато продължи на четвърта, стори му се, че звукът от гумите е друг, също и улиците и градът изглеждаха различно под белите облаци, а двигателят бучеше и го отнасяше извън времето и пространството.

Не беше наистина много това, което хамалите внесоха в новия му дом. Първо бюрото и шкафовете за книги оставиха нова следа, също и телескопът и микроскопът маркираха една дискретна промяна в складовата къща. Обаче неговите вещи паснаха учудващо бързо; сякаш отново съединиха техните качества със света на Барбара и скоро дрехите му се попиха с атмосферата на нейните шкафове. Само двете му любими картини, които Барбара наричаше експресионистично оформени реалности и с които първоначално не беше съгласна, едва с времето му се струваха вече като уседнали.

Когато лежеше на дивана, не намираше нищо, което да го дразни. Реално, смяташе той, приспособяването представляваше така или иначе само един абстрактен процес, който в крайна сметка оставаше без претенции за валидност в представата на един съзерцател и едва ли би се определил като реакция спрямо околната среда. Между хората нещата изглеждаха по друг начин и тук, погледнато навътре в историческото развитие, приспособяването беше най-вече полезна стратегия. Дори да беше прекарал години в домашното обкръжение на старите и само заради приспособяването да им беше ял попарата, той си беше останал единак. С Барбара не се нуждаеше да се придържа вече здраво към тази позиция. Той беше готов да дава, да дели и заедно да израства. Качества, опит и ъгъл на възприятие винаги можеха да се множат, той усещаше въздействието на взаимното доверие и респект, а това беше едно чудесно чувство, едно измерение, което не беше изживявал нито в самия себе си, нито с Шлосер.

Барбара отложи всички планове за продажба. Държеше магазина затворен, но останали клиенти получаваха по всяко време час за посещение. Първоначално като компромис Барбара бързо установи, че може да стимулира с ексклузивно чувство. Привлече нови клиенти, организира малки и скъпи партита-базари, скоро започна да кани Инес на тези партита или дъщерята на директора на пивоварната, съпругата на корабостроителя, и когато разстла топ плат от 1959-а година от хълмистата местност Джабал, испанката можа да визуализира думите си – толкова сръчна се оказа тя с кредата, сякаш нейните скици, нейните кройки можеха по всяко време да отговорят на всяко едно желание. И когато тя взимаше марки на дамите, за да може да вложи в плата всичката си фантазия, нейните нежни и едновременно здрави ръце не оставяха никакво съмнение за успеха ѝ.

Заедно с Барбара тя преустрои един ъгъл в къщата в ексклузивно ателие. Вилем също вложи с две-три дискретни нотки нещо от себе си. За освещаването се чукнаха с вино „Болингер“, Барбара получи целувка, Вилем също, после той прегърна и двете жени.

Преди всичко с конструктивния подход, с който Барбара искаше да ускори продължителната конюнктура във фабриката за машинна бродерия, импонираше свекървата. При това още от самото начало старата беше открита за идеите на Барбара – във всеки случай дотолкова, доколкото тя я слушаше, за да измъкне от нея по-ценните мисли, които узрели в нея самата, по-късно да ги представи като свои собствени. Барбара нямаше проблем да се придържа към предписаната субординация; също и с Кронхард, от чието традиционно поведение винаги можеше да се очаква някакво покровителство, тя се оправяше. Това, че не прие неговото фамилно име, с оглед прогресивните идеи, с които тя го подтикваше заедно с жена му, изглеждаше като нещо второстепенно. Още с новата година свекървата стана по-открита. Разбира се, сътрудничеството било нещо обогатяващо, Барбара разбирала от знаците на времето, Барбара била създадена за техния бизнес. Обаче двойственият ѝ живот, казваше свекървата. Сигурно, концепцията за ексклузивност била добра, също и търговските й партита показвали нюх. Обаче Барбара трябвало да разбере, че нейните така наречени стимулации едва ли имат някакво значение освен изкуствени прояви с кратковременна стойност. Впрочем същото се отнасяло и до фантазиите с кройките на тази испанка. Тя, свекървата, познавала директорски щерки и съпруги на корабостроители – всяко едробуржоазно въодушевление е нетрайно, това е апетит, който никога не се засища. Хубаво би било, ако Барбара съчетае пламенния си дух с опита на Кронхардови. И тя се изказа с цялата си решителност за продажбата на къщата със склада и платовете и разкри на Барбара плановете си за Кронхард&Син.

От гледна точка на старите, посочената субординация включваше съвсем естествено жизнения опит на едно поколение, освен това то разбулваше пред младите една истина и поради това очакваше от нея ако не покорно, то поне безспорно изслушване. Тя желаеше да въздейства на младите за добро, така да се каже, да направлява от естествената си висота, за да затвърди собствените си постижения в подрастващите, и по този начин беше убедена, че за света може да има само една-единствена представа.

Барбара беше благодарна за откровенията на свекървата. Във всяко едно поколение, смяташе тя, имало отношения и явления, които изисквали нова гледна точка. Всяко поколение трябвало да развие свой собствен кураж и проницателност и за всяко поколение личният успех несъмнено бил свързан с личния час Нула. И така, според Барбара, старите били призвани по всяко време да дадат на младите пространство за личен опит. За да могат достатъчно рано да вземат живота си в собствени ръце, за да могат, подпомогнати от добрата воля на старите, да посрещнат изискванията на тяхното време по начин, който може би невинаги е безгрешен, но без съмнение, винаги е свързан със собствения напредък. Не е ли така?, каза Барбара. Ако младите биха изцяло разчитали по всяко време на старите, никога нямало да има прогрес. Не, тя не би продавала.

А свекървата – е, да: тя остана безмълвна.

Преди всичко това бе незачитане на субординацията. Тя изпита онази покруса, която още ѝ напомняше за телевизионните кадри с дългокосите дяволи. Обаче обществените репортажи бяха нещо друго от събитията в собствения ѝ дом, и точно тук ли трябваше тя да разбере това, което беше унижило републиката, но не и нея, никога. Дори Вилем, с цялата му негодност за военна служба, не й беше причинил такова нещо и зад нейното безмълвие тя усети вътрешния си спазъм, горчив и яростен, устните ѝ само веднъж потрепнаха, след това се свиха и се превърнаха в една резка.

Колебаещата се стрелка на електронните табла маркираше опасност от буря от североизток, а прогнозата за времето в обедните новини предсказваше по-нататъшен снеговалеж. За старата тези студени напори на вятъра от Русия бяха една горчива обосновка и докато наоколо изникваха от кристалните навявания безкрайни красиви светове, тя се барикадира. Окупира служебната стаичка на Хулчинек, прати го да куцука из коридорите на производството, настоя пред Кронхард решително да натисне длъжниците на фирмата, изискваше от Вилем, изискваше от Барбара и не пропускаше да контролира всяка задача, за да може след това да оповестява всяка грешка и с това всеки придобит опит, с който тя с такава решителност свързваше неизбежно със своята особа, сякаш това бе нещо естествено. Въпреки че тя от дългия опит на своето превъзходство едва ли имаше необходимост от такъв горд възторг, който той стана прекален в тези снежни дни. Тя се стремеше към всякакъв вид унижение, към всяко мимолетно превъзходство, но тези изживявания не бяха действително проницателни. Когато информационните табла се оцветяваха в синьо и гласът продължаваше да предвижда студ от Русия, устата ѝ продължаваше да прилича на скована чертичка.
Едва през март на нея се появи усмивка. Сякаш през зимната скованост тя се бе свила в себе си, сякаш в своето озлобление беше стигнала до убеждението да остави способностите на по-младите да действат съвместно с нейните способности; сякаш отново усещаше своята стара сила, с която издигнала се над другите, можеше да допринесе за благото на всички. И старата носеше тази усмивка чак до пролетта и се оказа подходящо разбирането, че снахата внася не само компенсация за несполучливия син, а също и естествения си принос. Така, както тя бе предугадила нещата още от самото начало. С това последно прозрение се трансформираха всички последни огорчения, свитите ѝ устни отново се разтегнаха и Барбара се приближи до нейната гордост.

fasha