fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

Из „Разходка в гората” от Бил Брайсън

10 мин.

След като е живял в Англия над 20 години, Бил Брайсън решава да опознае отново своята родна Америка като измине пеша известната туристическа пътека през Апалачите, преминаваща през четиринадесет щата. За да не пътува сам, той си намира компания в лицето на своя вечно недоволен приятел Стивън Кац. Обаче той се явява на прага му в, меко казано, недобра физическа форма за подобен сериозен преход… Приключенията си Брайсън описва в култовия роман „Разходка в гората” (Издателство „Еднорог“), който вече можем да прочетем и на български. Книгата е адаптирана успешно за голям екран под същото заглавие, а в главните роли влизат известните актьори Робърт Редфорд (който играе самия Бил Брайсън), Ник Нолти и Ема Томпсън. Насладете се на откъс от книгата.

– Погледни се, за Бога! – извика той, явно възхитен от мърлявия ми вид. – Какво си правил – та ти си мръсен – той ме огледа доволно от горе до долу, след това каза по-сериозно: – Не си се чукал пак със свине, нали, Брайсън?

– Ха-ха- ха.

– Те не са чисти животни, знаеш, независимо колко привлекателни изглеждат след един месец по пътеката.

И не забравяй, че вече не сме в Тенеси. Вероятно тук това дори не е законно – поне без бележка от ветеринаря – той потупа стола до себе си, грейнал цял, радвайки се на остроумните си подмятания. – Ела да седнеш и ми разкажи всичко за това. Е, как ѝ беше името? – той доверително се наведе напред. – Квича ли много?

Седнах на стола.

– Ти просто ревнуваш.

– Ами, всъщност не. Днес аз самият си намерих приятелка. В пералнята. Казва се Бюла.

– Бюла ли? Шегуваш се.

– Може и да ми се иска да не е така, но е вярно.

– Никой не се казва Бюла.

– Е, тя се казва. И е наистина мила. Не е особено умна, но е истински мила, със сладки малки трапчинки точно ей тук – той бодна с пръст бузите си, за да ми покаже къде. – И има страхотна фигура.

– О, така ли?

Той кимна.

– Разбира се – добави той трезво – затрупана под сто килограма тресяща се тлъстина. За щастие аз не възразявам срещу огромните размери у една жена, стига, знаеш, да не се налага да събаряш стена или нещо такова, за да я измъкнеш от къщата – той замислено потърка обувката си.

– Е, как се запозна с нея?

– Всъщност – каза той, като развълнувано се приведе напред в стола си, сякаш това бе история, която си струваше да се разкаже, – тя ме помоли да дойда да погледна гащите ѝ.

Кимнах.

– Разбирам.

– Бяха се заклещили в пералнята – обясни той.

– Ама те на нея ли бяха? Нали каза, че не била кой знае каква умница.

– Не, переше ги и ластикът се заклещи в онова въртящо се нещо и тя ме помоли да дойда и да ѝ помогна да ги измъкне. Големи гащи – добави той замислено и при спомена за това изпадна в краткотраен сладък унес, после продължи: – Измъкнах ги, но адски се бяха накъсали, затова казах, малко шеговито: „Е, госпожице, надявам се да имате и друг чифт, защото тези са адски изпокъсани.”

– О, остроумният Стивън.

– Върши работа за Уейнсбъро, можеш да ми вярваш. И тя каза – ето тук е интересното, мой мърляв, ухажващ свине приятелю – тя каза: „Ами не би ли искал да узнаеш, миличък?“ – той вдигна вежди така рязко, че те подскочиха. – Имам среща с нея в седем пред пожарната.

– Какво, тя там ли си държи резервните кюлоти?

Той ме изгледа раздразнено.

– Не, това е просто място за срещи. Отиваме на вечеря в пицарията „Папа Джон“. А после, ако имаме малко късмет, ще направим онова, което ти си правил цял ден. Само че на мен няма да ми се налага да се катеря по ограда и да примамвам дамата си със стиска люцерна. Е, поне се надявам да стане така. Хей, погледни това – каза той и посегна към една книжна торба в краката си. Извади чифт розови дамски кюлоти, които с право можеха да бъдат наречени гигантски. – Мислех си да ѝ ги подаря. Един вид шега, нали разбираш.

– В ресторант? Сигурен ли си, че това е добра идея?

– Дискретно, нали знаеш.

Вдигнах кюлотите с протегнати ръце. Наистина бяха стряскащо грамадни.

– Ако не ѝ харесат, винаги можеш да ги използваш вместо платнище. Трябва да те попитам: част от шегата ли е това, че са толкова грамадни, или…

– О, тя е голяма жена – рече Кац и отново повдигна щастливо вежди. Почтително сгъна спретнато кюлотите и ги върна в торбичката. – Голяма жена.

Така че аз вечерях сам на място, наречено „Кофи Мил Ресторант“. Чувствах се малко странно да бъда без Кац след толкова дни, в които постоянно бяхме заедно, но беше също и приятно, по същата причина. Тъкмо вечерях с пържола, подпрял книгата си на една захарница, обзет от пълно задоволство, когато вдигнах поглед и открих, че Кац върви като зомби към мен през ресторанта, с разтревожено и плахо изражение.

– Слава Богу, че те намерих – рече той и седна срещу мен в сепарето. Потеше се обилно. – Някакъв тип ме търси.

– За какво говориш?

– Съпругът на Бюла.

– Бюла има съпруг?

– Съгласен съм, цяло чудо е. Едва ли на планетата има повече от двама души, готови да спят с нея, и ето че и двамата сме в един и същи град.

Всичко това се развиваше прекалено бързо за моя вкус.

– Не разбирам. Какво стана?

– Знаеш, стоях пред пожарната, както се бяхме уговорили, и един червен пикап спира със скрибуцащи спирачки и излиза онзи тип, ама много ядосан, и вика, че той бил мъжът на Бюла и искал да си поговорим.

– А ти какво направи?

– Ти как мислиш? Побягнах.

– И той не те хвана?

– Тежеше към триста кила. Не беше точно роден за бягане. По-скоро беше от ония, дето са готови да ти отнесат топките с един изстрел. От половин час обикаля да ме търси. Бягах през задни дворове и се блъсках във въжета за простиране и какви ли не гадости. Накрая някакъв друг тип ме подгони, защото ме сметна за крадец. Какво по дяволите се предполага, че трябва да направя сега, Брайсън?

– Ами като начало престани да разговаряш с дебели дами в обществената пералня.

– Да, да, да, да, да.

– След това аз ще изляза оттук, ще видя дали хоризонтът е чист и ще ти дам знак от прозореца.

– Да? И после?

– После се връщаш много бързо в мотела, с ръце върху топките си, и се надяваш оня тип да не те забележи.

Той замълча за миг.

– Това ли е? Това ли е най-добрият ти план? Това ли е възможно най-добрият ти план?

– Имаш ли по-добър?

– Не, но аз не съм учил четири години в колеж.

– Стивън, не съм учил как да ти спасявам задника в Уейнсбъро. Главният ми предмет беше политология.

Ако твоят проблем беше свързан с пропорционалното представяне в Швейцария, може би щях да успея да ти помогна.

Той въздъхна и се отпусна тежко на стола, със скръстени ръце, като обмисляше мрачно положението си и начина, по който се бе забъркал в тази каша.

– Не ми позволявай да разговарям вече с никакви жени, от какъвто и да било размер, поне докато не се измъкнем от територията на Конфедерацията*. Всички типове тук имат пушки. Обещаваш ли?

– О, твърдо обещавам.

Докато аз довършвах вечерята си, той седя в напрегнато мълчание, като въртеше глава да гледа през всичките прозорци, очаквайки да види тлъсто, гневно лице, притиснато към стъклото. След като свърших и платих сметката, тръгнахме към вратата.

– След минута може да съм мъртъв – рече той мрачно, след това ми стисна ръката. – Виж, ако ме застрелят, направи ми услуга. Обади се на брат ми и му кажи, че в една тенекиена кутия от кафе под предната му морава има заровени десет хиляди долара.

– Заровил си десет хиляди долара под предната морава на брат си?

– Не, разбира се, че не, но той е един гаден заядливец и това ще му е за урок. Да вървим.

Когато излязох навън, улицата беше пуста – по нея нямаше абсолютно никакво движение. Цял Уейнсбъро си беше у дома, пред телевизорите. Кимнах на Кац. Той подаде глава навън, предпазливо се огледа наляво и надясно, и хукна по улицата с бързина, която, предвид всички обстоятелства, бе направо удивителна. Трябваха ми две-три минути да стигна до мотела. Не видях никого. В мотела почуках на вратата на Кац.

На мига един нелепо удебелен, строг глас попита:

– Кой е?

Въздъхнах.

– Едрото ти приятелче. Искам да си поприказваме, момче.

– Не се бъзикай, Брайсън. Виждам те през шпионката.

– Тогава защо питаш кой е?

– Упражнявам се.

Почаках една минута.

– Ще ме пуснеш ли да вляза?

– Не мога. Сложил съм един скрин пред вратата.

– Сериозно ли говориш?

– Иди си в стаята и ще ти се обадя.

Моята стая беше в съседство, но когато стигнах там, телефонът вече звънеше. Кац искаше да научи всички подробности за това как съм стигнал до мотела, и имаше сложни планове за защитата си, които включваха тежка керамична стойка за лампа и, в краен случай, бягство през задния прозорец. Моята роля беше да предизвикам суматоха за отвличане на вниманието, в идеалния случай като запаля камиона на онзи тип, а след това побягна в противоположна посока. През нощта той ми звънна още два пъти, единият път след полунощ, за да ми каже, че е видял един червен пикап да кръстосва улиците. На сутринта отказа да излезе за закуска, затова аз отидох до супермаркета за продукти и купих за двама ни един плик с храна от закусвалнята „Харди“. Кац отказваше да напусне стаята, а междувременно таксито чакаше до канцеларията на мотела с работещ двигател.

Обратно до пътеката имаше шест километра. През целия път Кац гледаше през задния прозорец.

[ + ]