fb
Мислещата литератураСпециални

Из „В името на Отца и Сина и Светия роман“ от Мурат Гюлсой

10 мин.

murat„В името на Отца и Сина и Светия роман“ е разказ за вероятности и несъстояли се моменти, където всички граници се размиват в сънища и мечтания. Главният герой в книгата е писател на около четиридесет години, който живее сам с кучето си, и ежедневието му протича между реалността и фикцията, между кошмарите и бляновете. Освен съвременен турски писател, преподавател по творческо писане и журналист роденият през 1967 г. Мурат Гюлсой е също така медицински биоижненер и психолог. Има 13 публикувани книги, включително 6 романа и няколко сборника с разкази. Прочетете откъс от изданието като част от съвместната ни рубрика с изд. „Парадокс“ „Мислещата литература“.

ДА СИ БЯХ НОСИЛ ЧАСОВНИК! Може би нямаше да ми го вземат. Нямам представа колко е часът. Сигурно не са минали два часа. Странно е, че бученето, което започнах да чувствам в слепоочията, след като видях цивилните полицаи пред себе си, докато седях тук, намаля, дори изчезна. Не можах да видя никого другиго, освен младия полицай, който идваше от време на време, за да остави чаша чай. Толкова са млади. Съвсем деца. Играят си на стражари и апаши… Тъмен чай в чаша за вода и до нея пет бучки захар. Явно тук беше такъв обичаят. Не сложих нито една бучка в чая. Не знаех и какво да правя. Готови енергийни таблетки.

Все още не знам защо ме доведоха тук. Направо дойдоха на вратата ми, отведоха ме. Всъщност не претърсиха къщата. Не взеха и компютъра ми. Не казаха и защо ме задържат. Но не правеха ли винаги така? По един тайнствен начин идваха и „отвеждаха“. Младостта ми бе пълна с такива истории. Мислех си, че не е възможно това да се случи на писател на средна възраст, който вече не се занимава с опасни дела… Ето че съм задържан. Но защо? Седя в стая, пълна с некачествени бюра и столове на петна, взети кой знае от кой съмнителен търг, и чакам, взирайки се в чашата чай пред себе си и в петте бучки захар. Странно е, че стомахът ми е все още спокоен. Не знам дори защо съм тук. Страхотно е, че любимият ми писател е Кафка, но не откривам в себе си и капка сила да се усмихна. Освен че загубих връзка с целия свят, като ми взеха мобилния телефон, не знам и колко е часът. И аз като много други използвам телефона като часовник. А всъщност мястото на часовника е много различно. Нали така, скъпи Танпънар… Трябва да беше станало седем или осем. Време за развеждане на Кътмир. Колко ли може да изчака? Не би трябвало да ме задържат прекалено дълго, тъй като нямам никаква вина. От друга страна, това, че ме държат в тази празна стая хич не е на добро.

Опитах се да си спомня за написаното от мен напоследък. Кое можеше да е притеснително? Кюрдският проблем? Арменският? Оскърбяване на турското? Оскърбяване на военните? Накърняване на духовните устои на нацията? Опит за отклоняване на хората от военна служба? Оскърбяване на високопоставен държавен служител? Но защо мисълта ми се спираше само на дела, свързани с оскърбления? С това ли се изчерпваха престъпленията, които пишещият може да извърши? Сепаратизъм или оскърбяване. Можеше да бъде и пропагандиране на слово на омразата, но не мисля, че това се практикува при нас. Добре, но написаното от мен досега няма нищо общо с изброените провинения… И без това минаха почти четири години от издаването на последната ми книга. Ако в нея имаше нещо престъпно, досега да са ме намерили. Да е по линия на писанията ми, които се публикуваха тук-там? Позициите, които съм изразявал в отговор на въпроси в културните приложения на вестниците? Подкрепените от мен кампании за набиране на подписи? Разбира се, ако полицейската държава е толкова напреднала, все в нещо щяха да ме уличат. Може би полицейските служители, завършили модерни колежи, в които се използват компютърни технологии, са натрупали колосална база данни и прецизно разчистваха плевелите от нивата, наречена общество. Разбира се, защо не? Така или иначе всичко, което някой прави, може да бъде проследено – всеки подпис, който поставя, всяко събитие, в което участва, дори всяка зловредна дума, която е използвал в личната си кореспонденция, се превръща в статистика, и без човек да се усети, се дигитализира и събира някъде, а когато натрупаните точки достигнат определено ниво, идват в къщата на въпросния, за да го отведат. Идва ден, в който възможното се превръща в реално. Един своеобразен свят на Оруел. Какво следваше – промиване на мозъка ли? Каква беше сцената от романа „1984“ – колко прави две плюс две, ще попита мъчителят, пет – ще отговори жертвата. Целта е да бъде разклатена връзката с реалността, да бъде прекъсната. Аз и без това си имам проблеми във връзката ми с реалността, но върви им разправяй на тези.

Защо сега ме задържаха без причина? Щом дойдоха толкова рано сутринта, значи е нещо сериозно. Но аз нямам никаква вина! Да ме бъркат с някой друг? Не. Провериха ми личните документи още на вратата. При това бяха крайно любезни. Студена любезност. Дистанцирана. Не отговориха на зададените от мен въпроси. Не знаем, началникът ще ви обясни, рекоха. Не говориха и простотии помежду си. Мълчаха по време на целия път.

Всъщност това още повече ме напрегна. Бяха като пришълци от друг свят. Дошли да ми вземат душата. (Но вие нямате душа господарюююю. Да, нямам, Ам-гъл). Ако знаеха, че съм атеист, дали отношението им към мен щеше да бъде друго? Полицаите вярващи хора ли са? Този въпрос извиква две сцени в съзнанието ми. Първата е една наивна, не помня от кой филм беше, в която жена плаче след мъжа си и пее песента „В полицията има огледало“. Оглеждам се, не виждам да има огледало. А втората сцена не е реален спомен, а фотография, изникнала в собственото ми въображение – докато си припомням история, чута кой знае кога, къде и от кого, случила се в полицейско управление или по-скоро – стая за мъчения. Мръсна стая, а на стената рамка с надпис „Тук Бог не съществува“. Оглеждам се наоколо, не може да е по-зле, отколкото в управлението от представите ми. Обикновени стени на държавно учреждение. И никъде надпис.

Опитвам се да се разсейвам, поемайки си дълбоко дъх. Ако не съм виновен, няма нищо да ми се случи. Толкова е стряскащо, че самият аз измислям това изречение. Какво означава „ако не съм виновен“? Има вероятност да съм виновен ли? Какъв е този комплекс за вина? Каквато и мисъл да подхвана се връщам все на тази. Естествено. Искам да знам защо съм тук… Освен това до час-два трябва да изведа Кътмир на разходка. Иначе горкото животно ще се изходи вътре. Англичанин с англичанин… А ако не мога да излязa оттук? И Кътмир ще остане на улицата. Може някой да го прибере, все пак е порода лейкланд териер. В пухкавото му лице и перфектна стойка и най-невежият би разпознал породистото куче… Но защо да не мога да изляза? Ако следвам логиката, мога да разбера защо съм доведен тук. Най-вероятно е свързано с боя, в който се забърках с Емир и приятелите му. Опипах си лицето. Болките сякаш бяха минали. Мислех си, че в караницата на бара никой не е пострадал. Да не би някой да е починал, след като си тръгнах? Последно, като ги видях, всички бяха живи, ранени, но на крак. Но дори и да не беше така, Емир и неговите хора не ме познаваха… Всъщност в болницата ми поискаха личните данни. Уф, може ли да се е случила такава глупост? Полицията може ли да се е заела толкова сериозно с предизвикана от група хулигани неразбория?

Колко странна седмица беше. Всъщност беше хубаво. Не се оплаквам дори от боя в бара. Беше хубаво, защото в живота ми се появи нов човек!

Нов човек ли се появи в живота ми? Ако някой ме гледа отстрани, никога не би предположил какво минава през ума ми: смея се на себе си наум, на изразите, които ми хрумват. Нов човек се бил появил в живота му, чувате ли, приятели, ще се задавя от смях. Наум, разбира се. Отстрани погледнато, съм един седнал на стола нацупен мъж, който наблюдава студения чай в дъното на чашата. (А всъщност какви бури вилнеят във вас, господарююю). Ах, този глас, подобен на гласа на Ам-гъл. И той се появи тази седмица. Мерве раздвижи нещо вътре в мен. Или пък бе Асена? Дали не бяха и двете? (И двете може да са, господарююю. Даже двете едновременноооо.) Дали всички мъже са такива? Това, че дори и в най-отчайващи обстоятелства сме способни да мечтаем за сексуални преживявания, не е ли доказателство, че произхождаме от най-нисшия вид маймуни. Едно идиотско хилене, една помпа, която се движи напред назад. (Не говорете така, господарююю. Либидото ще се засегне.)

Всъщност всичко започна същия ден. Много глупаво. Като първо изречение на старомодните разкази: „Всичко започна в един слънчев майски ден“. Всичко. Но понякога в живота много неща могат да се струпат наведнъж. Дълго време не се случва нищо особено, после изведнъж се случват много важни събития. И за мен тази седмица беше такава.

В сутрините на незначителните дни Кътмир и грозният мъж на средна възраст (Несправедлив сте към себе си, господарююю) паркират колата на „Ашиян“ и вървят към „Хисар“. Мъжът държи здрав бастун, за да защити Кътмир при евентуално внезапно нападение на улични кучета, носи шапка, която скрива разрошената му коса, нахлузил е анцунг, а съзнанието му е пълно с глупави и неопределени мисли. Разхождат се, вглеждайки се в голямото дърво пред гробищата в „Ашиян“, в морския фар на носа и моста, който със сюрреалистичната си крива свързва двата бряга. Спомня си душевните си състояния от изминалите дни. Обръща гръб на кафенето, което така и не може да приеме, че вече не е кафенето на Али Баба, и сяда на една от счупените пейки, изяжда тоста, който е взел от Зекерия. Всеки път, когато избърсва устата си със салфетка, след като е изял тоста, се сеща, че вече не пуши. Сеща се за възрастния антиквар, пушещ пура в магазина си, който наблюдава минувачите, скрит зад чешмибюлбюлите. Отдавна. И спомени, подобни на този. Но в онзи ден не се случиха тези неща.

fasha

[ + ]