Джил Сантополо се превърна в една от любимите ми писателки само за два дни – времето, което ми беше нужно, за да прочета „Светлината, която изгубихме“. Това е първата й книга, издадена на български език, благодарение на издателство „Ciela“. Между красивите корици, дело на художничката Фиделия Косева, ви очаква изключителният превод на Анелия Янева. Нямам абсолютно никакви забележки по изданието, а само едно голямо „браво и благодаря!“ към екипа, работил по него.
Влюбих се в този роман още от първата страница. Наистина. Имам чувството, че цял живот съм чакала да открия толкова силен и искрен изказ, такова директно обръщение към главния герой в историята. Луси разказва за любовта си към Гейбриъл и за живота си след неговата любов в един дълъг, покъртителен монолог, предназначен само за неговите уши.
В „Светлината, която изгубихме“ двамата главни герои са разтърсени от преживения ужас с кулите близнаци от 11 септември 2001 г. Тази трагедия им помага да намерят – всеки за себе си, не само своята мисия и цел в живота, а и любовта. Проблемът обаче е, че откритията им вечно се противопоставят едно на друго, макар и никога да не се изключват взаимно.
Тяхната история е за любов, пропита с електричество, пълна с разбиране, усещане за вечност в очите на другия. Но дори и такава, любовта не може да бъде достатъчна, ако поставя физическите граници и предели за таланта, с който си се родил. Особено ако усещаш, че с него си орисан да отвориш очите на хиляди хора и така да промениш техния свят към по-добро.
Сантополо дава възможност на читателите си да опознаят всяко кътче от душата на тази нюйоркчанка, разкривайки всичките й тайни и пикантни, забавни и разтърсващи случки. Авторката си позволява да направи тотална дисекция на всяко чувство, което някога е таило сърцето на Луси, на разочарованията, надеждите и изборите й. Не по-малко научаваме и за чувствата на Гейб, които героинята така добре (си мисли, че) познава, и за неговите решения, защото точно те са рефлектирали върху душата й по десетки начини.
Тук всяко „Защо?“, останало неизречено между двамата, си проправя път в потока от думи, предназначени за Гейб. Точно с този си „номер“ авторката ме спечели завинаги като читател. Защото и аз, както и всеки друг човек (предполагам), в миналото съм си задавала купища въпроси, чийто отговор вече е изгубил смисъл. Защото той навярно би имал силата да разруши целия ми свят, отново.
Не се съмнявайте, че историята на Гейб и Луси е безпределно различна от моята, каквато и да си я представяте. Надявам се, от вашата също. Но все пак я прочетете. Усещането не ви ли се струва познато? Не сте ли водили подобен разговор наум… поне веднъж?
Ако изискванията ви към една книга са тя да е: приятна за четене, с пълнокръвни герои, вдъхновяваща, забавна, пробуждаща размисъл и чувства и с безупречно оформление – просто отидете в книжарницата или библиотеката, вземете си я вкъщи и я преживейте. Ще си струват сълзите. Обещавам!
Никога повече не отворихме дума за това, аз обаче усещах – ти си остана с убеждението, че човек не може да има всичко в тоя живот. Щеше ми се да намеря начин да го променя, защото – съдейки по онова, което ми каза – ти вярваше, че рано или късно ще трябва да пожертваш нещо. Тази любов за друга любов. Едно парченце щастие за друго. Убеждението ти определяше и твоите решения, независимо дали ги вземаше съзнателно, или несъзнателно. То беше едно от нещата, които те тласнаха по пътя, който пое и който ни доведе дотук.
На мен обаче наистина ми се ще да вярвам, че не е така. И че може да имаш едновременно и любящ баща и момиче, което те обича. Удовлетворяваща кариера и успоредно с това пълноценен личен живот. Сигурно ти би възразил, че ако имаш тия две неща, тогава най-вероятно здравето ти ще куца. Или финансите. Или, бог знае какво.
Промени ли някога този си възглед, Гейб?
Ревюто на Диляна Денева, чиято гореща препоръка последвах и аз (и за която й благодаря безкрайно!), можете да прочетете тук.
