fb
Ревюта

Значимостта на изборите в живота ни в „Светлината, която изгубихме“

4 мин.

За разнообразие от суровите новини, които екранът излъчва ежедневно, реших, че искам  да балансирам душата си с четиво за любов. Обаче съм капризна – не искам да е чиклит, не искам еротика, не искам твърде плитък сюжет и пресилена драма… Нищо против жанровите предпочитания, но точно в този момент, който описвам, си пожелах да вляза в книжарница, желаният роман леко да се подава от стройните редички и да не мога да устоя на този съдбовен знак.

Не са нужни повече детайли по моята книжна експедиция, само финалът й е важен – прекрасният роман на американската писателка Джил Сантополо „Светлината, която изгубихме“ (изд. „Ciela“) се озова в ръцете ми.

Не сте в грешка – не говоря за „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер. Това е друга вълшебна книга, в която присъстват любовта и войната, но по много по-различен начин. В романа на Сантополо фокусът е изцяло върху любовта, всяко действие и събитие се разглежда като пречка, причина или спомагател за нейното осъществяване. Да, войната играе своята роля – тя не може да бъде нищо друго, освен разрушител на всяко светло чувство. И не – романът не накъртва от сладост, любовта не идва в повече в нито един момент от четенето. Единствено провокира читателя да се замисли, че тя е жизненоважна за човешкия вид.

Проследява се историята на Луси и Гейб, които се срещат на Шекспиров семинар през последната година от следването им в Колумбийския университет. Датата на запознанството им е съдбовна както за предстоящата плетеница от събития в живота им, така и за мнозина други – 11 септември 2001 г.

Двамата стават свидетели на рухването на кулите и това трагично събитие ги сближава по необясним дори за тях начин. Бъдете спокойни, атентатът в Ню Йорк не е преекспониран. Авторката го използва само като мотив в изграждането на сюжета и той действително оставя ярка следа, без ненужно да отклонява вниманието от основната тема.

Джил Сантополо (снимка: Zimbio)

Текстът се лее благодарение и на прекрасния превод на Анелия Янева. Сантополо успява да вмъкне в иначе бързо развиващото се действие красиви и уместно вплетени елементи от различни изкуства – книги, пиеси и стихове. Приятно впечатление за истинска отдаденост към образите на Луси и Гейб и тяхната връзка ми направи страницата след епилога. Там намерих списък на всички литературни произведения – по реда на тяхната поява в текста, – които Луси и Гейб цитират.

Темите, които Джил Сантополо задава в дебютния си роман, са важни и общовалидни за всички нас, независимо от пол, възраст и култура. Изборите, които правим в живота си, носят своите последици и ние трябва да сме наясно с този факт. Според мен е нужно от малки да учим и децата си, че всички техни действия касаят не само тях самите, а и околните, дори влиянието им да не се вижда лесно или веднага.

Едни от най-добрите „безплатни“ уроци можем да вземем от книгите – там срещаме безброй герои, на чиито успехи и грешки ставаме свидетели в няколкостотин страници. От всяка история можем да научим нещо и аз лично взех своите поуки от „Светлината, която изгубихме“. Без да съдя никой от персонажите, успях да се поставя на тяхно място и си задавах въпроса „аз как бих постъпила в този момент“? Четенето беше съпреживяване, въображението ми ме пренасяше в живота на Луси и Гейб, които постоянно се срещат и разделят, а финалът ме просълзи.

Горещо препоръчвам романа и го намирам за подходящ и за двата пола – от тинейджъри до пораснали такива. Защото добре изградената история с главно действащо лице Любовта е универсална.

[ + ]