fb
Ревюта

„Кажи на вълците, че съм си у дома“ – времето никога не е достатъчно

3 мин.

Кажи на вълците, че си Не, няма нищо случайно. Не е случайно, че посегнах към „Кажи на вълците, че съм си у дома“ точно тази неделя. Обичам един цитат от „Невидимите кризи“, в който се говори за литературата като утеха. И сълзите, които изплаках за „Кажи на вълците, че съм си у дома“ бяха сълзи, които лекуват душата и прочистват погледа – за да можеш да погледнеш отвъд тъгата си, да я приласкаеш и да се помириш с нея.

Не, няма нищо случайно. Не е случайно, че годината, в която Фин рисува „Кажи на вълците, че съм си у дома“, годината, в която Джун ни разказва за неговата смърт, годината, в която Грета се опитва да задържи изплъзващото й се детство, годината е 1987. Годината, в която съм родена.

Обичам книги, които показват колко сме свързани помежду си и колко игнорираме и се правим, че тези връзки не съществуват. Погребваме ги под мълчания и разочарования, под излъгани надежди и фалшиви обещания, лошо стекли се обстоятелства и житейски избори, които изместват пътя ни в посока, която не сме избирали. Книги за уж изтлели въглени, които при най-малкия повей на вятъра могат да предизвикат пожар. Пожар, който изгаря всичко и оставя пепел и сажди след себе си. Само че, както всеки студент по книгоиздаване знае, от саждите се прави мастило.

А мастилото разказва истории. Истории, в които можеш да се познаеш.

Като например за две сестри, които постепенно се отчуждават. За откраднатата година на Грета, която никога няма да навакса с това да бъде достатъчно дълго дете, че да има време да порасне. За Джун, която трябва да се научи, че от любовта може да боли дори повече, отколкото от самотата. За Дани, която не си признава, но и не си прощава грешките. За Фин и Тоби, чиято любов е толкова силна, че можеш да я почувстваш по страниците на книгата.

1987 не е била добра година за болните от СПИН. Нямало е кампании за толерантност, нямало е брошури в училищата, нямало е кой да ти каже, че не можеш да се заразиш със СПИН от целувка по бузата.

Но това не е книга за човешките права или урок по човещина.

Това е книга за това, колко празно остава сърцето ни, когато си отиде любим човек. За това как търсим мястото си в света без него. Как времето никога не е достатъчно, за да поправим грешките си. Затова е важно да казваме истината и да се борим за нещата, които обичаме. Защото мълчанието се натрупва и само прави болката от пропуснатите възможности по-голяма.

„Кажи на вълците, че съм си у дома“ е покана за разговор. Книга като тази не се разказва. Още от първите страници тя те предизвиква да я споделяш мълчаливо. Да я дадеш на някого, когото обичаш, без думи, и когато я прочете, да те погледне по-особено, знаейки точно какво изпитваш в момента.

Прочете и ревюто на Бени в „Четецът“.

[ + ]