Мечтател, пътешественик, меломан, кълбо от енергия и кралица на драмата – това са само част от определенията, които прилягат на днешната ни гостенка. Освен страстен читател (разбира се) тя е и един от най-забавните хора, които познавам. Умението ѝ да ме разсмива с тематични музикални поздрави е пословично, а за креативността ѝ, убеждавам се, граници няма. Ники е част от екипа на агенция BookMark, съосновател е на пловдивския литературен клуб “Книжни пътешественици”, а когато не е на работа или не чете, можеш да я откриеш най-често в залата за кросфит или на някой концерт.
Ето какво ни сподели тя като загрявка преди отговорите на въпросите от рубриката „Как четеш“: „Чета от 5-годишна и ми се иска да блесна с някоя много нестандартна първа прочетена книга, но истината е, че и моята, подобно на много други деца, е “Пипи Дългото чорапче”. И все пак допреди няколко години вярвах, че съм много специална, понеже малко след Пипи подхванах да чета “Клетниците” на Виктор Юго. Наскоро обаче намерих екземпляра от детството, разгърнах го и прочетох на първата страница “преработено издание за юноши”. Покрай четенето се запали и страстта ми към писането – страшните разкази може би още стоят на първия ми компютър, а детските стихотворения са увековечени в училищния вестник. Винаги съм обичала да се изразявам в писмен вид, затова, макар че завърших Културен туризъм, се насочих към блогърство и копирайтинг. Оттам пък попаднах в света на маркетинга и до днес в него продължавам да откривам нужното пространство, в което да разгръщам творческата си натура.“
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която те е накарала да промениш нещо в живота си?
За повратен момент в читателския ми път смятам срещата си с романите на Дан Браун, когато бях на 12. Това беше първият ми досег с литература за големи, ако изключим вундеркинд опита ми с детската версия на “Клетниците”. Самата книга, става въпрос за “Изгубеният символ”, не остави някакъв особен отпечатък в съзнанието ми, но благодарение на нея разбрах, че има свят, или е по на място да кажа рафт, и отвъд детския отдел в библиотеката.

От съвременните български заглавия ме докосна “Вой” на Александър Скалд – романът засяга редица проблеми, сред които нарушения баланс между човека и планетата, неинформираността на хората относно природата и необходимостта от достъпно и увлекателно предаване на знания по темата. Много обичам да се разхождам в планината и съм от отговорните туристи, които не остават следи от присъствието си, но откакто прочетох тази книга, разходките ми са много по-осъзнати и вече не вървя просто ей така, за да се наслаждавам на чистия въздух и зеленината, а обръщам повече внимание в детайл на заобикалящата ме среда.

“Клуб 5 сутринта” е заглавие, което провокира промяна в живота ми. За нея съм с много смесени чувства, тъй като изобщо не ми допадна начинът, по който е написана, но в същото време успях да си извлека много ценни идеи. Не, не съм започнала да ставам в 5, но се научих да управлявам времето си една идея по-добре и да отделям повече внимание на тялото и ума си. Иначе по-рядко, но и до днес има дни, в които изпълзявам от леглото 15 минути преди началото на работния ден (1. Предимството да работиш от вкъщи; 2. Надявам се шефът ми да не чете това, но се съмнявам да не го прочете.)
Говорейки за управление на времето, се сещам и за “4000 седмици” от Оливър Бъркман. Нея започнах с очакване да е поредната клиширана книга със съвети за приотизиране на задачите. Оказа се обаче, че това съвсем не е книга, която те учи да свършиш всичко навреме – тази книга ти казва, че е невъзможно да свършиш всичко навреме. И тази истина е колкото болезнена, толкова и освобождаваща. Много от идеите се припокриват с такива от “Силата на настоящето” от Толе, което е още едно заглавие, помогнало ми да постигна известна хармония със себе си.

Сподели ни любимия си или последния отбелязан цитат.
Като любим цитат винаги посочвам Помни, че надеждата е хубаво нещо, а хубавите неща никога не умират от “Изкуплението Шоушенк“. Не се разбирам с Ужасите на Краля, но сборникът “Особени сезони” има особено място в сърцето ми. И в библиотеката ми.

Отбелязваш ли си пасажи и цитати, докато четеш, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Най-дръзкото нещо, което съм правила, е да използвам самозалепващи се цветни индекси. Правя го най-вече с книгите, които четем в литературния клуб, за да намирам по-лесно откъса, който искам да обсъдя с останалите “книжни пътешественици”. Иначе признавам, че всеки път, в който попадна на грешка в текста, се боря с поривите да я поправя, но не си позволявам да го направя даже с молив – дори и да кажем, че е необходимо зло, пак го смятам за неуважение към книжното тяло. В този ред на мисли вероятно е излишно да споделям мнението си за „садистите“, които подгъват ъгълчетата на страниците, или обръщат предната корица назад, сякаш четат вестник или списание. Бих посветила отделен кръг на Ада само за тях, но не знам дали ще публикуват интервюто, ако го споделя.

Последният ми отбелязан цитат пък е от “Нокомис” от Катерина Стойкова – Изкуство е да се научим да се разделяме навреме. Така кратко и просто, а те кара да потънеш в размисли за всички минали, предстоящи и неизбежни раздели, било то с хора, предмети, или принципи. И в тези размисли осъзнаваш, че въпросните раздели никога не идват преждевременно, а най-често закъсняват, и имаш много и неотложна работа по усвояване на това изкуство.
Художествена или нехудожествена литература предпочиташ? Или и двете?
И с книгите съм като с музиката – не обичам да се ограничавам в жанрове и смятам, че всеки жанр крие невероятни заглавия, които рискуваш да пропуснеш, ако се придържаш само към четене на крими, фентъзи или приложна психология.
И все пак, има книги, към които посягам по-често – това са най-вече криминални романи, като през последните години преоткривам скандинавските автори. Често чета и книги за личностно развитие, напоследък се стремя да наваксам и с класическите романи, както и с българските книги – с тях ми е особено трудно да наваксам, защото имам чувството, че в момента претърпяваме втори Златен век и излизат заглавие след заглавие на родни творци, които заслужават нашето внимание.
Покрай литературния клуб се случва да посегна и към някое лежерно романтично четиво или фентъзи роман – преди ги избягвах много категорично, но към днешна дата намирам за почти задължително да разнообразя историите за убийства с някоя сладникава история в стил Емили Хенри.

Биографичният жанр също не е сред предпочитаните ми и рядко бих посегнала към историята на случаен човек, но никога не бих отказала да се запозная с живота на любим изпълнител или актьор. Всъщност в университета имах период, в който бях спряла да чета книги, който приключи с книгата на Антъни Кийдис от Red Hot Chili Peppers. Една от последните книги, които си купих онзи ден пък, е автобиографията на великия Ал Пачино.
Какво място заема поезията в живота ти? Имаш ли любима стихосбирка?
Макар и днес да продължавам да пиша стихотворения, много рядко чета поезия и в личната ми библиотека почти не присъстват стихосбирки. Въпреки това има един поет, чиито текстове винаги ми въздействат много силно – Евтим Евтимов. Любимо негово произведение ми е “Гората на зеленото си рамо…”.
Любима екранизация или театрална постановка по книга? А книга по филм или пиеса?
За любима екранизация по книга веднага се сещам за “Кръстникът”. Тук отново ще спомена и Стивън Кинг заради “Stand by me” от 1986-а, създаден по “Трупът” от “Особени сезони”, както и, разбира се, екранизацията на “Изкуплението Шоушенк” от същия сборник.
И понеже българското кино също заслужава внимание, макар и да не е най-силната ни страна, сред любимите си ще посоча и “Вчера” от Владо Даверов. Това ми напомня, че наскоро беше премиерата на пиеса, продължение на книгата – ако ми хареса, ще трябва да редактираме интервюто и да я добавим към любимите ми театрални постановки по книги.

От съвременното кино останах много приятно изненадана от сериала по “Кестеновия човек”, както и от “Човек на име Уве” – подчертавам, че визирам оригиналната шведска версия, а не тази с Том Ханкс.
От театралните постановки най-голямо впечатление са ми направили “Железният светилник” на театър “Българска армия” под режисурата на Асен Шопов и “За мишките и хората” от Стайнбек, режисирана от Асен Блатечки. Нещо ми върви само на Асеновци, хора и човеци в отговора на този въпрос, но не е нарочно.
С кой писател би се запознал на живо?
Покрай литературния клуб имам щастието да се познавам с много съвременни български писатели, сред които и любимият ми Васил Попов, чийто “Мамник” нямам търпение да видя и на екран. От чуждестранните автори бих се срещнала с Бакман – мисля, че ще си паснем по чувство за хумор. Определено бих обядвала и с Дан Браун, особено ако ми сподели за някоя нова конспирация, а пък може и аз да му дам идея за следващ роман. Ще се радвам да се запозная и с Ирса Сигурдардотир – все пак не пропускам нито една нейна книга, жената заслужава да се срещне със своя най-голям почитател.

Eлектронни, хартиени издания или аудиокниги? А може би и трите?
Като стара романтична душа, винаги ще намирам очарованието във физическото копие на книгите, пленителния аромат на хартията и шума на прелистването на страниците. Оценявам удобството на електронните четци и бих опитала този формат от чисто любопитство, но винаги ще предпочитам хартиеното издание.
По отношение на аудиокнигите, всяка вечер заспивам на подкаст, в който мъж с пленителен глас ми чете, но не разполагам с концентрацията да слушам аудиокнига в ежедневието си. Още повече, че съм претенциозна към гласа, който чете, а това ще се отрази и на отношението ми към самото заглавие.
Държиш ли да прочетеш главата докрай, преди да оставиш книгата, или можеш да спреш по всяко време?
Предпочитам да приключа главата, но често чета в движение, докато съм във влака или автобуса, съответно със спиране на превозното средство, трябва и аз да спра да чета. В такива ситуации утеха ми е поне да съм стигнала до края на страницата.

Ако в книгата, която четеш, главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти?
Не определям книгите за любими според това дали са ми симпатични всички герои и дали краят е щастлив – любими книги наричам тези, които са провокирали емоция в мен, оставили са следа, накарали са ме да се замисля. Перфектен пример е “Замъкът на шапкаря” от Арчибалд Кронин – Джеймс Броуди е страшно неприятен герой, но в същото време изключително добре изграден. Книгата толкова ми харесва, че наскоро дори я препрочетох, а обикновено рядко повтарям заглавия.
Какво четеш и/или слушаш в момента?
На нощното ми шкафче стоят “Принципи”-те на Рей Далио – отдавна щях да съм я прочела, ако можех да си позволя да я разнасям навсякъде със себе си и ето в такива моменти оценявам предимството на електронните книги. В движение с мен са или “Нокомис”, или Funny Story от Емили Хенри – патриотът в мен се пречупи и най-накрая реших да започна да чета на английски. Това може да е следващият ми преломен момент в стил “преминаваме от детски отдел на библиотеката в заемната за големи”. А по празниците планирам да се накажа с руска литература и да се запозная с “Братя Карамазови”.

Коя е последната книга, която си купи?
“Дядо Прас” от Тери Пратчет. В същия ден пристигна и онлайн поръчката ми, включваща “Сони бой”, новата книга на Илария Тути – “Дъщеря на пепелта”, и “Риалити” от Мария Пеева, а вечерта бях и на представянето на “Нокомис” на Катерина Стойкова в Пловдив, откъдето също се прибрах с книга.
С коя книга би казал „обичам те“?
По директен начин със стихосбирка на Евтим Евтимов. Но обикновено съм по метафорите, така че вероятно бих избрала “Човек на име Уве” или “Брилянтни създания” на Шелби ван Пелт. А онзи ден казах “обичам те” на най-близката си приятелка с ръководство за личностно развитие.

От тези хора, които четат само по една книга ли си, или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Колкото и да ми се иска да посвещавам вниманието си само на едно заглавие наведнъж, в момента ежедневието ми и дейностите покрай клуба не го позволяват, затова и в профила ми в Goodreads в секция Currently reading рядко има по-малко от 3 книги. И все пак се старая да не смесвам съвсем историите – най-често започвам една, оставям я заради друга, и след като приключа с нея, се връщам към първата.

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
На първо място по жанр, оттам вече по височина, понякога по издателство или някаква моя си логика, която свързва книгите помежду им. Заглавията от един автор си вървят в комплект, разбира се, като ги подреждам по ред на издаване.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
От съвременните български заглавия съм казала на всичките си четящи познати за “Мамник” от Васил Попов, “Вой” от Александър Скалд и “Трето царство” от Костадина Костова. За любителите на криминалните романи винаги препоръчвам книгите на Ирса Сигурдардотир и Никола Бьогле. За “Пациент 488” на последния препоръката ми върви и с музика – MK Ultra на Muse. В този ред на мисли, може ли и за музика да си говорим някой път?
Вижте всички участници в рубриката ни „Как четеш“ тук.
Книгите, споменати в материала, можете да намерите в Ozone.bg.