В секундата, в която я затворих, ми се прииска да я започна от начало (както беше и с „Улица Щастие“ на Оля Стоянова). Искам да кажа на издателката: Невено, дано да спиш, защото аз май няма. Когато пиша това, е малко след полунощ, но не мога да си представя, че някой може да спи спокойно, ако не е чел „как наказва Бог“. Всъщност, това май е единственият начин да спиш спокойно.
Ходиш на работа,
учиш занаяти,
поддържаш връзка с приятели,
изплащаш апартамента,
грижиш се за децата си
с неумолимото чувство,
че май ти свършва времето.
Това е една лаконична книга, но по онзи начин, по който лаконични са най-верните и горчиви истини. В нея има неща (чувства, мисли и преживявания), които са универсални – всеки ги и е изживявал, но никога не е намирал думите да ги изговори. Катерина Стойкова-Клемър не просто е намерила думите, тя ги е избродирала. Няма дори една точка или запетая, която да не си е на мястото в тази книга, а какво остава за думите.
Поезията не е нито леко занимание, нито лековато четиво. Дори думите в тази книга са тежки. Много от тях са за щастието, но други навлизат в онези мрачни дълбини на човешкото сърце, в които се крият сенки и мрак, в ъгълчетата на ума ни, където натикваме завистта и смътното усещане, че нещо не е както трябва, че нещо липсва.
Ето го – извора
на злото у теб.
Приличате си –
две капки.
Катерина Стойкова-Клемър има смелостта да извади наяве вътрешните демони, които ни разкъсват. Преброява греховете ни. Егоизма. Завистта. Недоволството. От себе си. От другите. Как наказва Бог ли? Като те накара да се вгледаш в себе си. Толкова навътре, че накрая да се намериш.
Не можеш да живееш
с по-малко щастие.
