Случвало ли ви се е да четете книга с ясното съзнание, че тя ви променя? А колко често размишлявате върху прочетеното през годините и как то ви се е отразило? Наскоро попаднахме на текст на Уил Швалбе, американски журналист, книгоиздател и писател, в The Wall Street Journal, който разглежда тези и подобни въпроси. Текстът е откъс от втората си книга на Швалбе „Books for Living“, която излезе в САЩ през декември 2016г. Не се стърпяхме и решихме да го преведем и за българските читатели. Преводът е на нашата стажантка от лятото Таня Клясова:
Постоянно си задаваме безброй много въпроси един на друг. Едно нещо обаче трябва да се питаме много по-често: А ти какво четеш в момента?
Простичък, а същевременно важен въпрос, притежаващ силата да промени живот.
Ето и пример: Веднъж се запознах с жена в книжарница. Сподели ми, че преди е изпитвала трудности в комуникацията с любимия си внук. Тя живее във Флорида, а семейството й надалеч. Често му звъняла и го питала- как е в училище, как е протекъл денят му, а той отговарял с по думичка: Добре. Нищо. Не.
Един път случайно го попитала какво чете. Момчето току що било започнало „Игрите на глада“ на Сюзан Колинс (изд. „Екслибрис”). Жената решила да закупи първата част от поредицата, за да може да я обсъди с внука си при следващия им разговор. Започнала я без никакви очаквания и се запалила още на първите страници. Завладяла я историята на Катнис Евърдийн, която решава доброволно да заеме мястото на сестра си в ежегодната битка на живот и смърт между деца.
Книгата помогнала на жената да остави настрана повърхностните разговори и да обсъжда с внука си редица важни въпроси – за битката на човека за оцеляване, за разрухата в света, за верността и предателството, за доброто и злото, и дори за политика. Изведнъж момчето видимо започнало да се вълнува при разговорите им- нямало търпение да сподели докъде е с книгата, да пита баба си за нейния прогрес и да обсъдят предположения какво ще се случи в следващите глави.
Освен че били част от едно семейство, досега двамата не успявали да открият общ интерес. Чрез книгите вече имало такъв.
В днешно време имаме нужда да четем и да бъдем читатели повече от всякога.
Всеки ден запълваме графика си с милион неща и после се оплакваме, че за нищо нямаме време. Купуваме безброй ненужни неща и се чувстваме затрупани от заобикалящите ни вещи. Рядко спим добре или достатъчно. Сравняваме тялото си с фалшивите картинки по списанията и живота си с нагласените истории по телевизията. Гледаме готварски шоута и си купуваме бърза храна. Разболяваме се от притеснения, купуваме членски карти за фитнеса и никога не ги ползваме. Събираме стотици познати, а рядко намираме време за най-добрите си приятели. Бомбардираме себе си с видео клипове, имейли и съобщения. Дори се разсейваме от собствените си разсейвания.
Същевременно, в много от нас живее страх. Опасение, че изпускаме нещо. Че където и да се намираме, някой някъде вижда, прави, яде или слуша нещо по-добро от нас.
Нямам търпение да избягам от този начин на живот. Ако достатъчно от нас го направят, светът ще стане по-добро място.
Свързването с околните и обмяната на информация са прекрасните дарове на ерата на интернет и правят невероятни неща възможни. Те обаче могат да бъдат и проклятие и да изкарват наяве слабите ни страни. В крайна сметка нито една от деветте Музи не се казва Нетърпение или Разсеяност!
Книгите са уникално творение, което ни помага да променим ритъма на живота в ежедневието си. Не можем да прекъснем книга – само себе си докато четем. Те са израз на самостоятелна личност или на група от индивидуалисти, а не на кошер от хора или колективно съзнание. Те ни говорят дълбокомислено, една по една. Изискват активност от съзнанието ни. Настояват за кратко да сложим настрана вярванията и предразсъдъците си и да послушаме за чуждите такива. Можете да се пените срещу книга, да изпишете празните полета между редовете или дори да я хвърлите през прозореца. Няма да успеете обаче да промените думите по страниците.
Технологията при създаването на книга е гениална: подредбата на думите е фиксирана- дали на страница, дали на екрана, но скоростта, с която ще прочетете тези думи, зависи изцяло от вас. Да, това позволява да пропуснете нещо и да четете хаотично, но и да забавите, да се насладите, да размишлявате.
На делото, в което бива осъден на смърт, Сократ (цитиран от Платон) казва, че непроучен живот не си струва да се живее.
Четенето е най-добрия ми познат начин да проучим съществуването си.
Когато сравним собствените си дела с тези на другите и нашите мисли и теории и чувства с тези на околните, научаваме повече за самите себе си и за света около нас. Може би затова четенето е едно от малкото неща, които правим сами и ни кара да се чувстваме по-малко самотни. То е уединена дейност, но ни свързва с околните.
Така че аз търся (и сега осъзнавам – винаги съм търсил) книги, чрез които да разбера света, да стана по-добър, да осмисля големите въпроси в мен и между другото да отговоря на някои от малките.
Знам, че не съм сам в глада си за книги, помагащи да намерим правилните въпроси, да ги зададем и да отговорим на вече съществуващите такива. Сега съм в средата на 50-те, типичното време за самоанализ, но всяка възраст е подходяща да изучаваме живота си. От тийнейджъри до 90-годишни читатели са ми споделяли мечтата си за списък от книги-водачи.
Хората открай време получават житейска мъдрост от нехудожествени самоучители тип „селф-хелп“. Мъдрост обаче се крие във всякакви книги-случайно изречение в трилър може да ми даде неподозирано прозрение. Всъщност романи и повествователна нехудожествена литература могат да направят нещо невъзможно за селф-хелп книгите: Те могат да ни направят съпричастни като ангажират въображението ни с чужди перспективи.
Освен това вярвам, и тук ще перифразирам древноримския политически деец Плиний Млади: нито една книга не е толкова лоша, че да не може да откриете нещо интересно в нея. Можете да се учите и от най-лошата книга – дори и да е нещо от типа колко глупава и низка или скучна и жалка, или жестока и нетолерантна може да бъде човешката раса.
Не съм особено дисциплиниран или систематичен търсач. Не премислям чак толкова при избора на четиво – ще започна всичко, хванало окото ми. Повечето пъти не избирам съзнателно какво ще ми помогне да стана по-добър. Особено когато съм най-щастлив е най-малко вероятно да търся книга, която да ме направи по-щастлив. Често в периодите на „не-търсене“ попадам на четиво и то преобръща живота ми.
Някои книги са ме променили по малки, тривиални начини в началото, но по-късно промяната е ставала по-значителна. Когато бях на пет, родителите ми ми четяха класиката на Е. Б. Уайт „Стюарт Литъл“ (изд. „Фют”), разказваща историята на невероятното мишле, израснало в човешко семейство. След молене и мрънкане получих джербил (бел. ред. вид малък гризач, традиционно отглеждан като домашен любимец или като животно за експерименти) за рождения си ден. Много скоро той ме ухапа и аз толкова се разстроих, че си събрах куфара и избягах от къщи. Изминах 50 ярда преди да реша да се върна.
Сега се замислям, че „Стюарт Литъл“ ми е предала невероятни уроци. Семейството на Стюарт например не се притеснява от факта, че той е мишка. Това е история за абсолютното приемане и затова как трябва да можеш да бъдеш каквото и когото си без да рискуваш са изгубиш близките си. Всяко дете има правото да бъде различно от родителите си – дори и да не в такава степен, какъвто е случаят със Стюарт.
И докато първите ми любими книги получих от моето семейство, в часовете по литература открих много четива, оформили живота ми.
В средното училище учихме „Записки за Галската война“ на Юлий Цезар. Чрез нея започнах да разбирам една велика истина – историята е дълга, а моят живот е къс. Цезар е постигнал много повече отколкото аз бих могъл за цял живот и бе описал делата си във вечна книга, която ще се чете докато хората четат. Няма начин да оставя такава следа в света, каквато е оставил Цезар. А това не е лош урок по скромност за един седмокласник.
В гимназията прочетох „Одисея“. Тя ми преподаде урок, доста различен от очаквания, но и свързван с получения от Цезар, а именно – никога не трябва да се срамувам да бъда обикновен.
Разбира се „Одисея“ е една от най-великите творби на всички времена. Като разказва историята на герой с редица недостатъци, тя разкрива различни нива на величието. Дори самият Одисей би признал, че не се справя добре със задачата да се завърне у дома. Други герои успяват да се приберат веднага след войната, описана в „Илиада“. На него му отнема десетилетие, но в крайна сметка успява. Това е най-важната му задача и след много изпитания, я постига. Одисей превъзхожда другите в много отношения, но в това да се прибере у дома, не показва нищо забележително.
Красотата в това да приемеш и да използваш обикновеността помага да оцениш всичко превъзходно и уникално. Университетът ме запозна с едни от най-удивителните книги – така и трябва да бъде. Опитът да чета, уча и преговарям съвременни шедьоври като книгата на носителката на Нобелова награда Тони Морисън „Песента на Соломон“ (изд. „Провиздат“) ми напомни колко вълнуващо е величието, и в литературата, и в други аспекти на живота. В сърцето на този роман е миграцията на Мейкън Дед от север към юг, обратното на „Великата миграция” от 20 век на афроамериканци от провинциалния юг към градовете на севера и запада. Никога няма да забравя изображенията на полет в цялата книга – полет като бягство от опасността, но и като символ на свободата, полет пеша и по въздуха. Завиждам на всекиго, на когото тепърва му предстои да прочете тази книга.
Когато започнах да работя, се запознах с различни видове литература. Намерих мъдър ментор в “Gift From the Sea” (“Подарък от морето”) на Ан Мороу Линдберг. Това е книга за приоритетите. За разлика от много съвременни романи, фокусиращи се върху това как да разчистим дома си (Бел. ред. авторът вероятно има предвид нашумялата книга на Мари Кондо “Магията на подреждането”), Линдберг – писателка, приключенец, летец и съпруга на известния авиатор Чарлс Линдберг – разкрива как да разчистите ума и живота си. „Светът днес не разбира нуждата на всеки мъж и жена да бъде насаме със себе си”, пише тя през още през 1955 година.
„Момичето от влака“
Десетилетия работа по-късно започнах да вярвам, че умението да разбереш кой ти е истински приятел и кой иска да ти забие нож в гърба, е жизнено важно умение. Трилъри и криминални романи ни дават необходимите инструменти, за да открием на кого можем да имаме доверие. „Момичето от влака“ на Паула Хоукингс (изд. „Enthusiast”) е особено ценна в това отношение. Книгата включва разказвач, комуто (най-вероятно) не може да се вярва и който сам не е сигурен дали казва истината. Понякога този, на когото не можем да се доверим, сме самите ние.
Литературата е била до мен през най-ужасните моменти от живота ми. В това отношение няма друго четиво като „Дейвид Копърфийлд“ на Чарлз Дикенс. Желанието ми да открия как да се справя с мъката си след края на този роман ми даде нужния опит, поне донякъде, за да преживея смъртта на близки приятели. Когато като тийнейджър разгърнах последната страница, открих че плача, защото се опасявах, че това е краят на приятелството ми с Дейвид, и Стиърфорт, и Малката Емили, и с Дора. Бях сгрешил; това бе едва началото. Често си мисля за любимите ми герои и им приказвам, така както говоря с починали приятели и мисля за тях.
Наскоро пък прочетох книга, помогнала ми да бъда по-добър приятел: разтърсващия роман на Ханя Янагихара „A Little Life” (“Малък живот”). Сюжетът следва преплетените съдби на четирима мъже от завършването на университета до тяхната средна възраст. Постепенно научаваме за детството им и разбираме как един от тях е бил жертва на ужасяващо насилие. Не мисля, че някога съм чел роман, разказващ толкова много за приятелството, за това как можем и не можем да си помогнем взаимно и колко важно е винаги да присъстваме в живота на приятелите си.
Понякога се обръщам към книгите, за да ми напомнят каквото уж знам, а все забравям. „Чудо” на Ар Джей Паласио (изд. „Бард”) е роман за момче с лицева аномалия, отиващо на училище за пръв път. Директорът отправя ценно съобщение към всички. Той призовава учениците да изберат да бъдат добри:
„Да се опитаме ли да добавим ново правило към живота… винаги да се опитваме да сме малко по-добри от очакваното?”, пита той. Прекрасна максима за петокласниците, а и за всички нас.
А какво да кажа за „Да четеш Лолита в Техеран” на Азар Нафизи (изд. Сиела). Това пък е историята на група от жени. Авторката им е преподавала в Техеран през 1995. Книгата ми напомни за могъщата сила на литературата. Нафизи пише:
„Във всички велики книги, независимо от мрачната реалност, която представят, има утвърждение на живота срещу преходността му – едно задължително противоречие. Това утвърждение лежи в начина, по който авторът поема контрол върху реалността, като разказва по свой начин и така създава нов свят. Всяка велика творба на изкуството, бих твърдила най-помпозно, е прослава, жест на неподчинение срещу предателствата, ужасите и изневерите на живота.”
Препрочитайки тази и други книги си напомням, че четенето не е само кратък отдих от неумолимите технологии. Не е просто начин да се рестартираме и заредим. Не е единствено бягство. А е начин да се ангажираме.
Четенето разпалва ангажираност със света.
Книгите си остават едни от най-силните защити от тиранията, но само докато сме свободни да четем всякаква литература и само докогато реално го правим. Правото да четем каквото искаме и когато искаме, е едно от най-фундаменталните права. То поддържа всички останали права и трябва да го пазим с непоколебимо усилие, но и с удоволствие. Четенето не е просто стачка срещу тесногърдието, контрола върху ума и доминацията: то е една от най-големите наслади на света.
